Двамата вечеряха заедно и си разказваха как са прекарали деня. Понякога Дейвид успяваше да продаде картина и тогава излизаха. Отиваха в някое кафене на Монпарнас, където Виан вече се чувстваше у дома си. Другото й любимо място беше Монмартър с малкото й жилище. Двете с Клотилд седяха край кухненската маса или на леглата, понякога отиваха на кино и гледаха любовен филм. Клотилд беше щастлива. Чакаше деня, когато ще стане съпруга на Жано. Рисуваше си бъдещето като негова жена. Заедно щяха да се занимават с гаража и да имат три деца. Тези два свята — бохемският на Дейвид, където бъдещето беше без значение, и светът на Клотилд, в който всичко вървеше по план — нямаха нищо общо и понякога Виан се натъжаваше. Приятно й беше да излизат четиримата, но нито Дейвид, нито Клотилд харесваха особено тези вечери.
Една вечер на път към къщи, в пристъп на щастие, Виан купи печено пиле, хляб и бутилка червено вино. Бе получила първата си заплата и тя се оказа почти два пъти по-висока от надницата при мосю Балкон. Докато изкачваше стълбите към жилището на Дейвид, пилето ухаеше изкусително и устата й се пълнеше със слюнка.
Почука задъхана. Дейвид само открехна вратата.
— Трябва да работя — заяви кратко. Не я целуна за поздрав както обикновено, но тя не се обезкуражи.
— Добре, аз просто ще поседя на леглото. И без това съм уморена. Днес изработих около двеста препарата и очите ме болят. Донесох нещо за ядене. — Показа му пилето и червеното вино.
Дали чувството я мамеше, или той наистина я бе пуснал да влезе с голяма неохота? Побърза да прогони тази мисъл и се отпусна на леглото. Дейвид се скри зад статива си. Тя го наблюдаваше как рисува и едва не заспа. След известно време стана и отиде да види какво рисува, но той я прогони с движение на ръката.
— Това носи нещастие — обясни лаконично.
Виан неволно се засмя.
— Нещастие ли?
— Поне при нас в Англия.
По гласа му пролича, че не е вярно, а той просто не желае да разговаря с нея. „Е, добре, ще си мълча“, помисли си тя, ала обидата заседна дълбоко. Не знаеше какво да направи, затова започна да раздига разни вещи от пода. После сложи мръсните съдове в мивката. Токчетата й тракаха по дървения под. Извади от шкафа чисти чинии и ги сложи на масата. Беше гладна и искаше да вечеря, преди пилето да изстине.
Усети, че той е спрял да рисува и я гледа. Обърна се към него и той се развика:
— Казах ти, че с мен не може да се живее! Трябва да довърша тази картина, а ти ми пречиш. Всеки шум ми пречи. Не искам да говоря, не искам да подреждаш. И не искам да ям, по дяволите!
Втренчи поглед в нея, вдигнал четката като оръжие.
Виан усети как в гърдите й се надига горещ срам. Враждебността му я удари като плесница. После дойде страхът. Нима моментът беше настъпил? Нима той вече не я обичаше? Къде беше сгрешила? Със сигурност бе допуснала грешка. Защо беше дошла, без да го предупреди? Но нали винаги правеше така? Все пак двамата бяха заедно повече от година. И друг път ли се беше държал така студено и равнодушно? Често се случваше да рисува, когато тя почука на вратата, и тогава се откъсваше с неохота от платното, но никога не беше реагирал грубо. Какво означаваше избухването му? Сигурно сега рисува друга жена. Естествено. Затова не й позволява да види картината. Погледна го и прочете в очите му, в позата му, че иска да остане сам. Че му е все едно колко я наранява с враждебността си. Със сковани движения Виан си взе чантата и горната дреха и отиде до вратата. Отвори и затвори възможно най-тихо. Тихата надежда Дейвид да я догони и да я върне изчезна, щом се озова на улицата. Разплака се. Стоеше насред оживената улица „Дагер“ с пазарските й щандове и не я беше грижа за любопитните погледи на минувачите. Тръгна по пресечката към гробището, влезе и се строполи на първата пейка. Тук се чуваше само шумоленето на вятъра в короните на високите дървета. Тишината я успокои.
„Трябва да те предупредя, че не съм обикновен човек. Не съм мъж за женене. Моето изкуство е над всичко.“
Дейвид й бе казал тези думи в деня, когато двамата за първи път спаха заедно.
Виан простена. Той беше прав. Предупредил я беше, но тя не бе обърнала внимание. Дотогава не бе срещала човек, за когото работата да е толкова важна, жизненоважна. По-важна от храната и съня. По-важна от нея. Преди, стигнеше ли се до подобни ситуации и обземеше ли я чувството, че му пречи, тя успяваше да го изкуши с усмивка или с тялото си. Никога досега не се бе държал така враждебно. Днес беше направо жесток. Нима връзката им е изгубила значението си? Нима е започнала да му досажда? Знаеше за съществуването на другата, много важна част от живота му и че той не е готов да я сподели с нея. Досега го приемаше. Само преди минути обаче той буквално я бе прогонил от живота си. В гърдите й се надигнаха гняв и отчаяние. Попипа лицето си и установи, че е мокро от сълзи. Разтърсиха я силни ридания. А после се вцепени и сърцето й се превърна на камък. След време се овладя и си отиде вкъщи. Клотилд се прибра скоро след нея и я завари да плаче в леглото.