А после срещнах Жюлиен. Един ден просто седна насреща ми в кафетерията на университета. Разположи се на червения пластмасов стол, без да помоли за разрешение.
— Здрасти, аз съм Жюлиен. Вече няколко пъти привличаш погледа ми.
Зяпнах го изумена. Изглеждаше безсрамно добре: тъмни къдрици, ослепително бяла тениска с езика на „Ролинг Стоунс“, леко тромава фигура, кожа в мек бронзов тон. На китката си носеше няколко плетени гривни. „Истинско хипи“, помислих си възхитена. Заразително жизнерадостен и невинно нехаен, той ме завладя от първата секунда. Влюбих се на мига, с цялото си сърце. От този ден нататък двамата всяка нощ обикаляхме клубовете и баровете около Бастилията. Любимата ни кръчма беше „Барагуен“ на улица „Тикетон“, недалеч от някогашните хали. Харесах заведението първо заради името и адреса. Там пиехме евтина бира, после отивахме под ръка в занемареното му жилище в „Белвил“[3] и се любехме цяла нощ. Жюлиен беше фантастичен любовник. Докосванията му оставиха печат върху тялото ми. Никога не ги забравих и все още усещам отзвука им.
— Оттук ли да излезем, или не?
Гласът на Жан-Луи ме върна в реалността. Бяхме оставили тунела зад нас и дневната светлина ме заслепи.
— Какво? — попитах, все още пленница на спомена.
— Питам оттук ли да излезем.
Ориентирах се бързо.
— Да. Италианската порта е там отпред.
Жан-Луи зави по отклонението и потеглихме към центъра по Авеню Италия. Видях табела за булевард „Сен Жермен“ и сърцето ми ускори ритъм. С голямо удоволствие бих заобиколила, за да минем покрай Люксембургската градина. Жан-Луи обаче държеше да отидем първо в хотела. В крайна сметка не бях в Париж сама, а с мъжа си. И вече не бях влюбена студентка, а омъжена жена.
Жан-Луи ми бе подарил пътуването до Париж за годишнината от сватбата. За пръв път идвах тук след студентските години. Оттогава бяха минали петнадесет невероятно дълги години и ако преди две седмици Жан-Луи не ме беше изненадал с поканата, сигурно щеше да мине още повече време.
Остатъците от неделната вечеря все още бяха на масата между нас. Доволно отчупих парче багета и го натопих в червения сос на rouille de seiche a la setoise. Дълго име за едно относително просто ястие. Руй, гъстият сос за риба, е типичен за Сет, град на брега на Средиземно море, където живеят родителите ми: сепия в сос от зеленчуци и домати с добавена накрая чеснова майонеза — това е същинският руи. Този ден сосът ми се беше удал забележително добре. Стана като крем, с лека лютивина — винаги добавям в майонезата щипка кайенски пипер, макар че по рецепта е с шафран.
Жан-Луи наля вино на двама ни и отпи глътка. Гладкото му лице отразяваше светлината на вечерното слънце. Изтри си устата и се облегна назад. Отнесох чиниите в кухнята, наредих съдовете в миялната машина. Върнах се в стаята и видях на моето място пощенска картичка с нощна снимка на Айфеловата кула.
— На втори имаме годишнина от сватбата. Давам ти подаръка си още сега. Като го погледнеш, ще разбереш защо — обясни Жан-Луи.
Взех картичката и прочетох текста. Сигурно съм изглеждала силно изненадана. Покана за пътуване до Париж, пишеше на картичката.
— Решил си да отидем в Париж? — възкликнах. — О, Жан-Луи, откога искам да отида там! Колко е хубаво, че си се сетил!
Жан-Луи ме погледна със своята особена усмивка, леко наклонил глава по момчешки, изпълнен със снизходителност и любов — в началото на връзката ни от тази усмивка ми се подкосяваха коленете. Гласът му прозвуча съвсем меко:
— Нали знам колко си побъркана по Париж.
— Не би могъл да ми подариш нищо по-прекрасно! Много ти благодаря! — извиках възторжено и се втурнах да го прегърна.
— Най-сетне ми се удава възможност да предприема дълго пътуване с новата кола. — Лицето му светна. — Ще си прекараме чудесно. Всичко съм уредил. Резервирах хотел в Латинския квартал. Сорбоната е съвсем близо.
В главата ми мигом изникнаха картини на хотелски апартаменти в стил бел епок. Букети цветя и кутии с шоколадови бонбони, отрупани с възглавници високи легла, от които се вижда Айфеловата кула, огромна баня с джакузи. Е, не беше нужно да е чак толкова луксозно, но той все пак си бе спомнил, че съм следвала в Сорбоната, и бе резервирал хотел наблизо. Наистина ме трогна.
— Заминаваме следващата седмица в сряда. В събота ще отпразнуваме годишнината от сватбата ни в Париж и ще се върнем в понеделник. Радваш ли се?
— О, да — отговорих. — Нямам търпение да тръгнем.
Жан-Луи дойде при мен, вдигна ме от стола и ме целуна. Положи ръка върху гърдите ми. Усетих аромата на парфюма му, а под него друг, неговия, тръпчив — много го харесвах. Притеглих го към себе си.
3
Район в Източен Париж, превърнал се през 20-те години на XX в. в беден имигрантски квартал. — Бел. ред.