— Изгубих го — обясни беззвучно Виан.
На следващата сутрин се завлече на работа. Лицето й все още беше подпухнало от плач, през нощта не бе успяла да се наспи. За щастие Албер беше на експедиция и не се наложи да отговаря на въпроси. Скри се в стаята си и се опита да намери утеха в работата. Ала мислите й продължаваха да кръжат около Дейвид и изгубената любов. Краят на работния ден я зарадва. Най-добре да се прибере вкъщи и да се скрие в леглото. Отвори тежката врата и не повярва на очите си. Заля я вълна на щастие. Дейвид седеше на стълбището и я чакаше. Точно както някога на улица „Лаба“. Погледна го невярващо. Изглеждаше изтощен, но щастлив. Видя я и очите му светнаха. Не каза нито дума за случилото се.
— Ела с мен — подкани я вместо това. — Искам да ти покажа нещо. Всъщност две неща.
Виан бе твърде объркана, за да откаже или поне да задава въпроси. Какво означаваше това? Нима той съжаляваше? Първо я отведе до северозападния край на парка, на изхода за улица „Кювие“. Взе ръката й и я въведе в лабиринт от жив плет с човешки ръст, който се виеше стръмно нагоре. Завиваха ту наляво, ту надясно. Стигнаха до върха на хълма, живият плет се отвори и разкри романтичен осмоъгълен павилион. Стреснаха няколко прилепа, които отлетяха. Дейвид я прегърна и я завъртя. Точно пред тях се издигаше короната на могъщ ливански кедър, донесен в Париж през 1734 година от ботаника Жюсо като мъничко растение, знаеше Виан. Но досега не бе открила лабиринта.
— Типично за теб — засмя се Дейвид. — Познаваш само каквото е свързано с растенията.
Виан се загледа към тъмната зеленина на Ботаническата градина. Отвъд нея грееха светлините на Париж.
— Това е място за влюбени. Тук Жорж Санд и Алфред дьо Мюсе си устройвали романтични срещи.
— Ти изобщо обичаш ли ме още? — пошепна Виан. Главата й бучеше.
„Обичаш ли ме така, както аз те обичам? — искаше да попита. — С всяка частица от тялото си, завинаги?“ Нима случилото се снощи беше израз на любов? В никакъв случай! Навярно Клотилд е права: любовта е съвместен живот, общо жилище, сватба, деца. Ти не искаш това, аз вече не съм сигурна какво всъщност искаш от мен. Размишляваше как да му зададе всички тези въпроси, търсеше правилните думи, но той я изпревари.
— Какво каза? Искаш да знаеш дали те обичам?
Виан го погледна, изпълнена със съмнения.
Дейвид я обърна към себе си и взе лицето й между двете си ръце.
— Виан, моя Виан, обичам те. Ти си жената, с която искам да споделя живота си. Ти си моята муза. Ти изваждаш на бял свят най-доброто у мен. Ти ме вдъхновяваш както никоя друга. Аз трябва да рисувам, иначе ще бъда нещастен. Но винаги ще се връщам при теб. Имаш думата ми. — Коленичи пред нея и Виан спря да диша. — Готова ли си да споделиш този живот? Моля те, остани при мен! Не ме напускай!
Тя го погледна и зарови пръсти в косата му. Кипарисът шумеше над нея и този вековен шум й вдъхна сила. Искаше ли това? Можеше ли да живее по този начин? Вечна любовница на мъж, който от време на време я изключва от живота си и става недостижим. Живот без общи деца, без брак. Но с мъж, който през часовете, когато бяха заедно, беше идеалният за нея. Той я уважаваше и не искаше да я превърне в покорна съпруга, той вярваше в нея и в обятията му тя се чувстваше жена. Ръцете й спряха. Да, искаше го. В този миг, в този павилион, символ на любовта, тя сключи договор със себе си. Искаше този мъж. Искаше Дейвид, щеше да брои само хубавите часове с него, а през другите, които несъмнено щяха да дойдат, щеше да знае, че той я обича въпреки всичко. Щеше да издържи, защото в ответ получаваше много. Повече, отколкото се беше надявала като младо момиче в Сен Флоран.
— Виан? — Дейвид остана на колене, само вдигна лице към нея. Младата жена видя страха в очите му. Страхуваше се, че тя ще каже „не“. Не само се страхуваше, беше отчаян. В очите му имаше и обещание: ще я обича, колкото може. Ще даде всичко от себе си.
— Да — отговори тя. — Да, искам.
— Господи, Виан! Толкова ме беше страх…