Междувременно опозна сградата и вече не се объркваше. По надписите на шкафовете разбираше на кой етаж се намира. До най-горните чекмеджета се стигаше само със стълба. Там се криеха истинските съкровища на института. Хербарии, неотваряни от години. Почти никой не знаеше какво съдържат. Понякога чекмеджето беше претъпкано с листове, друг път съдържаше едно-единствено цвете, пресовано върху картон. Случваше се експонатът да се разпадне между пръстите й, да се превърне в прах още при първото докосване. Виан харесваше най-много зашити хербарии, а не залепени върху хартията. Преди около петдесет години ботаник от Испания бе завещал хербариите си на института — той беше овладял тази техника до съвършенство. Когато за първи път обърна един лист и видя задната страна, която приличаше на бродерия, Виан се развълнува силно. От предната страна се виждаха добре запазени тревисти растения, а от задната страна — филигранна бродерия. Такива моменти я сближаваха с професията й. Знаеше, че никога вече няма да прави нещо друго.
Най-големият й талант обаче беше да разчита почерци. Стотици бивши сътрудници бяха надписвали кутии и растения с латинските и с популярните имена, с мястото и датата на намиране, с класификацията. За съжаление не всички почерци се разчитаха лесно. Една от причините беше, че през годините и десетилетията етикетите бяха пожълтели и изсъхнали. Един ден Виан чу Албер да ругае и проклина в кабинета си. Попита го какво става и той й връчи експонат с нечетлив надпис. Виан присви очи и прочете:
— Funaria Hygrometrica. Влагомерна фунария. Въртящ се мъх, който показва времето. А отдолу пише ХЕДВ. Кой се крие зад съкращението?
Албер взе хартията от ръката й.
— Страхотно! Права сте. ХЕДВ е ботаническото съкращение на Йохан Хедвиг.
Авторски съкращения се откриваха върху почти всички експонати. Те показваха кой пръв е описал растението.
— Вие сте съкровище, знаете ли? — каза й Албер. Целият сияеше.
Явно бе разказал епизода на колегите, защото от този ден нататък отчаяни учени често й носеха нечетливи надписи.
При латинските наименования се налагаше Виан да прави справки. Тогава отиваше в библиотеката при Делфин Дарио. Ходеше там и когато имаше малко свободно време, за да разглежда книги, и постепенно двете с библиотекарката станаха приятелки.
След края на работното време сядаше в автобуса и пътуваше през града на мечтите си. Понякога се чувстваше толкова щастлива, че с мъка се удържаше да не нададе вик.
През лятото Клотилд и Жано Белк вдигнаха сватба. Клотилд съобщи новината на приятелката си една вечер, когато бяха вече в леглата.
— Очакваш ли дете? — попита Виан.
Клотилд седна.
— Ти за каква ме смяташ? Ще се оженим, защото се обичаме. И ще направим страхотна сватба, бъди сигурна.
Виан отиде при нея и я прегърна.
— Той те обича, знам. Хайде, разказвай! Кога ти предложи? Сигурно отдавна си го очаквала.
Клотилд доби замечтано изражение.
— Вчера. По всички правила на изкуството. Представи ме на родителите си. Жилището им е близо до площад „Италия“. Представи си, двамата почти не говорят френски, въпреки че живеят тук отдавна.
— И? Как се държаха с теб?
— Бяха много мили. Майка му ме прие с отворени обятия. Притисна ме до гърдите си и обясни колко се гордее, че синът й ще се ожени за французойка.
Виан си представи сцената. Сигурно е приятно бъдещата ти свекърва да те приеме като почтена дъщеря. Сигурно е повече от приятно любимият мъж да поиска ръката ти. Побърза да прогони тази мисъл. Между нея и Дейвид това никога нямаше да се случи.
— Баща му беше доста сдържан. Той е сериозно болен. Десетки години е работил в кланицата на Ла Вайет. Мъкнал е огромни парчета свинско и това го е изтощило. Ходи превит на една страна. Много се радвам, че Жано не се е захванал със същата професия. Той работи много и е постигнал много. И помага на родителите си с каквото може.
— Той е добър мъж. Двамата сте прекрасна двойка. Ето че получи, каквото искаше. Мъж с малка фирма. Не се занимава с риба.
Виан демонстративно си запуши носа.
Клотилд избухна в смях.
— Значи, помниш?
— Каза ми го още през първата ми вечер в Париж.