Жан-Луи седна до мен.
— Е, какво ще правим днес? — попита, сякаш нищо не се беше случило. Нямаше как да знае, че съм подслушала разговора му с Франсин.
— Смятам да отида още веднъж в музея, да видя картината и да я снимам. Трябва да е пред очите ми, ако искам да науча повече.
— Добре, и аз ще дойда — кимна той. — Искам да видя картината.
Смръщих чело.
— Наистина ли? Очаквах да повторим вчерашната програма: всеки да си ходи по своите неща и да се срещнем чак вечерта — подхвърлих язвително.
Той ме погледна обидено.
— Картината ме интересува. Или не искаш да дойда с теб?
Еднозначно предложение за мир. Дали пък не съжаляваше за казаното снощи по мой адрес? Или го мъчеше съвестта? Във всеки случай готовността му да дойде с мен ме укроти.
След час стояхме в централната зала на музея „Орсе“. Беше сравнително рано сутринта и имаше малко посетители.
— Е, къде е окачена картината? — попита ме Жан-Луи.
Поведох го към малката зала вляво от голямата галерия. Бях нервна. Ами ако съм се излъгала? Ако вчера съм видяла нещо друго? Може би съм искала да видя несъществуващ човек? После се сетих за Етиен. Той ме бе познал веднага. Мисълта ме накара да се усмихна. Отправих се към входа на залата със съзнанието, че се радвам на новата среща с непознатата.
Цареше тишина. В помещението бяхме само Жан-Луи и аз. И картината. Също като вчера — сякаш ме улучи мълния. Нямаше съмнение. Това бях аз. Обърнах се тържествуваща към Жан-Луи, за да видя реакцията му.
— Я виж ти! — промърмори той и се приближи. — Гръм и мълния! Не го очаквах. Наистина си ти!
Пристъпи по-близо, за да огледа картината внимателно — вчера и аз бях направила същото. Прочете на глас написаното на табелата, отстъпи крачка назад, за да види платното от друга перспектива.
— Невероятно! — изплъзна се от устата му. — Как е възможно?
Зарови пръсти в косата си и се заразхожда напред-назад пред картината.
Потънала в съзерцание, не му отговорих.
Поздравих жената на платното като стара позната. „Радвам се да те видя — казах й мислено. — Днес те намирам още по-красива от вчера. Ти си на път да внесеш свеж полъх в живота ми. Вчера ми подари запознанство с мъж, който означава много за мен. И събуди угасналия ми интерес към историята на изкуството. Затова съм ти длъжница. Ще се опитам да открия коя си. Кой знае още какво ще се породи от нашата среща?“
— С мен ли говориш? — Жан-Луи ме гледаше объркано.
— Разглеждам картината — отговорих кратко.
Много детайли, особено роклята и перлите в косата, бяха живи в съзнанието ми. Вчера обаче не бях забелязала, че пръстите на лявата ръка нежно приглаждат богато надиплената яка. На безименния й пръст открих пръстен с голяма тъмна перла. И него не бях забелязала. Освен перлите в косата и пръстена, не носеше други бижута. Пръстенът изглеждаше необичайно: много голям, със скромен обков. Дали е бил неин? Опитах да си припомня бижутата на мама — част от тях бяха семейна собственост. Със сигурност нямаше такъв пръстен. Дали пък не се намира в кутията за бижута на някоя от лелите? Къде да го търся?
— Застани така. — Жан-Луи ме хвана за лакътя и ме завъртя в профил близо до картината, точно като нарисуваната жена. Огледа се. — Почакай малко — помоли и донесе един от малките сгъваеми столове за персонала. — Седни като онази жена.
Изпълних желанието му. Останах неподвижна, докато той се отдалечи на няколко крачки и сравни двата образа.
— Права си — обади се след малко. — Тази жена си ти, или обратното.
— Нали ти казах.
Неволно сравних как той се приближи до картината и как го бе направил Етиен. При Жан-Луи всичко беше техника, копиране. Първо провери дали съм седнала в правилната поза. Етиен се интересуваше от излъчването на картината. Видя изкусителността на жената пред огледалото и я пренесе върху мен. Внезапно си пожелах да стоя тук с Етиен. Много ми се искаше пак да си поговорим за картината. За воденето на четката и перспективата, как художникът е постигнал ефекта кожата на жената пред огледалото да блести алабастрова…
— Страхотни рокли са носили някога. И как са се гримирали… — Жан-Луи цъкна одобрително с език. — Деколтето на гърба е провокиращо.
— Благодаря за комплимента.
— Хайде, не ставай такава!
Замалко да се издам и да попитам: „Каква? Пак ли се правя на Лили Марлен?“. Въздържах се. Щях да се почувствам неловко, ако Жан-Луи разбереше, че съм подслушала тайния му разговор с Франсин. Дотам ли бяхме стигнали двамата: той да има тайни от мен, а аз да се срамувам, че съм ги открила!