Най-сетне излязохме от Париж и Жан-Луи увеличи скоростта. Затворих очи и се отдадох на мрачните си мисли. Пътуването се бе оказало грешка. Обзе ме дълбока тъга. Припомних си изминалите дни, оставих ги да се изнижат пред духовния ми взор. Първият ни ден беше прекрасен — разхождахме се по улиците, седяхме в няколко кафенета. Някъде след филма обаче пропастта се отвори. А денят на сватбата ни? Желанието на Жан-Луи да отиде на автосалона ми бе причинило дълбоко разочарование. На всичкото отгоре там се бе срещнал с Франсин. Големият удар дойде с думите, които й каза по мой адрес. Толкова се радвах да видя отново Париж, толкова надежди възлагах на това пътуване, но в действителност се чувствах наистина добре само когато Жан-Луи не беше с мен. Онова, което харесвах, според него беше прекалено романтично, напрягащо, преувеличено. А онова, което харесваше той, за мен беше прекалено техничарско, прекалено прагматично. Стигнахме дотам вече да не си говорим.
Усетих, че отново ще се разплача, и се загледах през прозореца, за да не ме забележи Жан-Луи. Той обаче се беше вторачил в пътя пред себе си и караше като луд.
Пристигнахме си вкъщи. Отнесохме багажа в жилището, Жан-Луи откара колата в гаража. Върна се бързо и чух как седна пред телевизора.
Отворих лаптопа. Трябваше да правя нещо, иначе щях да се побъркам. Освен това обещах на жената от платното да открия нещо за нея. Тайно се надявах да открия и нещо за себе си. Пуснах в търсачката името Дейвид Марлоу Скот. Излязоха хиляди лица с имената Дейвид, Марлоу или Скот. Човекът, когото търсех, нямаше даже собствена страница в Уикипедия. Кликнах върху „Изображения“ и се появиха снимките на хората, явили се при текстовото търсене.
Прегледах бегло няколко страници и бързо установих, че така няма да намеря нищо. Името на художника излезе само веднъж в статия на английски за английските художници в Париж през първата половина на двадесети век. Жадно изчетох текста, ала Дейвид се споменаваше само в половин изречение. Не открих репродукция на картината, нито други негови творби.
Разочарована, извадих от чантата си мобилния телефон, за да кача на компютъра снимките на картината.
Разпечатах една от снимките и я притиснах до гърдите си.
По-късно, в спалнята, докато изпразвах куфара, попаднах на книгата от Ърнест Хемингуей. На корицата пишеше: „Когато си имал късмета да дойдеш в Париж като млад, през остатъка от живота си ще носиш града в себе си, където и да отидеш.“
Преписах цитата и го добавих към копието на картината. Почувствах се малко по-добре.
Седемнадесет
Имах още един ден отпуска. Обадих се на Каро и я попитах иска ли да обядваме заедно.
— Мислех, че си още в Париж! — възкликна тя в слушалката.
— Върнахме се по-рано.
— Мили Боже! Значи, на обед при Франсоа?
— В един.
Пристигнах първа и седнах на любимата ни маса на верандата. Каро дойде веднага след мен. Буквално връхлетя в заведението и привлече всички погледи. Носеше нова рокля, една от онези, известни като „прегърни ме“ — прихлупва се на гърдите и в зависимост колко плътно прилепва, подчертава фигурата. Синьо-белите шарки на роклята подхождаха на русата й коса. Днес голямото деколте на Каро ме зарадва. Дълбокото деколте означаваше, че е много доволна от външния си вид. Още отсега харесах нейния Джеймс. Новото й самочувствие със сигурност се дължеше на него.
— Красива рокля — посрещнах я с усмивка. Тя се наведе над мен и ме целуна по бузите. Отговори на усмивката ми, но в следващия миг се стъписа.
— Как изглеждаш, за Бога?
— Какво има?
Знаех какво има предвид. Имах сенки под очите, лицето ми беше посивяло. Почти не бях спала. От вчера с Жан-Луи не бяхме разменили нито дума. Снощи отидох да си легна, а той остана пред телевизора.
— Да не те е газил камион?
— Спах зле.
Видях тревогата по лицето й, но преди да е започнала да ме разпитва, се появи Франсоа.
— Какво желаете? Ястието на деня е морски език със задушени в бульон картофи и малка салата.
— Два пъти, моля — поръча Каро, без да ме пита, Франсоа едва се отдалечи и разпитът започна: — Какво се случи? Защо се върнахте по-рано? Толкова се радваше да видиш Париж отново. Защо си тръгна така бързо?
Със задавен от сълзи глас й разказах за пътуването, за караниците.