— Главното е да разбера нещо за жената на картината.
— Всичко е ясно — повтори Каро. — О, по дяволите, трябва да тръгвам! И без това закъснях сутринта. — Стана и посегна към чантата си. — Какво ще правиш сега?
— Ще платя.
— Много добре знаеш какво имам предвид. Попитай родителите си за жената на картината. Така ще си имаш занимание и няма да се отдаваш на мрачни мисли.
Сбогувахме се. Поседях още малко, докато дойде сметката.
Не бях напреднала много в търсенето на отговори, но ми се отрази добре да поговоря с някого. Каро беше винаги практична. Никога не оставяше нещата недовършени, не търпеше неясноти. Това ми помагаше да виждам ясно.
Прибрах се вкъщи, седнах на компютъра и влязох в сайта на музея „Орсе“, за да потърся картината. Не намерих нищо повече от краткото описание до платното. Разочаровах се, макар да знаех, че „След бала“ не е сред големите произведения в музея. Дали да не прегледам страниците на английските музеи? Възможно е някъде да са изложени творби на Дейвид Марлоу Скот, но откъде да започна?
Не би било зле да се поровя също в списания за изкуство и в парижките вестници от тридесетте години. Там публикуваха съобщения за откриването на изложби и съобщаваха най-новите клюки. Навярно щях да намеря няколко думи за художника и неговия модел. Това означаваше да отида отново в Париж и да вляза в архива. Прегледах различни страници. Скоро забелязах колко бързо минава времето и какво удоволствие ми доставя това търсене. Също както едно време.
Не намерих нищо и написах името на Етиен. Почувствах се доста глупаво, но ме мъчеше любопитство. Открих няколко статии и даже негова снимка по време на търг. Научих, че миналото лято е спечелил колоездачно състезание за аматьори. Припомних си въпроса ми дали обича коли и се усмихнах. Намерих няколко препратки към статии, писани от него. Щом съм започнала да се ровя, да потърся и улицата, където живее. „Дю Шерше Миди“ — това пишеше на картичката му. В центъра на шести район. Видях добре поддържани буржоазни къщи. Подхождаше му да живее в такъв изискан дом. Навярно жилището му е пълно със стари мебели, повърхностите блестят като мед, а лавиците са препълнени с книги.
Осемнадесет
Беше два следобед, денят бе дълъг. Обадих се на родителите си.
— Здравей, мамо! Какво ще правиш днес? Искаш ли да отидем в Сен Флоран?
— В Сен Флоран ли? Какво ще търсиш там?
— Ще ти кажа, като стигнем. След половин час ще мина да те взема, съгласна ли си?
Затворих и отидох в дневната. Жан-Луи лежеше на дивана.
— Ще взема колата. Отивам с мама в Сен Флоран.
— Не си ходила там от цяла вечност. Все още ли мислиш за онази картина?
Кимнах.
— Защо „все още“? Тепърва започвам да се занимавам с нея.
Жан-Луи промърмори нещо и се задълбочи в списанието си.
Паркирах пред дома на родителите ми. Мама ме посрещна с грейнало лице, прегърна ме и ме поздрави със закъснение за годишнината от сватбата. Не й разказах как е минал денят. Не исках да я тревожа излишно.
— И татко ти иска да дойде — мама посочи към къщата.
— Сериозно ли? Обикновено няма желание да ходи на излет.
— Кой казва, че не обичам да ходя на излет? Изобщо не е вярно — прозвуча гласът на баща ми. Дойде при мен и ме целуна по бузите — четири пъти, както беше обичайно в семейството ни. — Тръгваме ли? — попита и се настани на предната седалка.
Карах бързо и взех стоте километра за по-малко от час.
След Люнел се отклоних от магистралата и продължих по шосето. След градчето Андюз до Сен Флоран оставаха само няколко километра. По време на пътуването разказвах за Париж, какво сме правили и какво сме видели там с Жан-Луи. Не споменах нищо за картината, защото държах да им я покажа, а това беше невъзможно, докато шофирах.
— Мили Боже, тук винаги ли е било толкова спокойно? — попитах, когато спрях колата на единственото кръстовище.
Големи чинари ограждаха площада и почти напълно скриваха малката църквица от нееднакви блокове пясъчник. Пред църквата се простираше прашно игрище за петанк[21]. Спомнях си го добре. През дългите вечери седях на зида и наблюдавах как баба Одил играе. Дивях се на изобретението да вдигат железните топчета с магнит, вързан на шнур, та да не се навеждат. Пускаха магнита да се залепи за тежкото топче, следваше силно дръпване и топчето се озоваваше в ръцете на играча. Той го забърсваше с парцал, прибираше магнита и парцала в джоба си и започваше нова игра. В края на площада винаги стоеше стар ситроен. Там продаваха сладолед, чурос и напитки. Внезапно чух отново песните на щурците и вдъхнах кадифения въздух, позлатен от фенерите. Чух и разговорите между играчите: обсъждаха Бога и света и коментираха играта.