А сега бях отново в Париж. След петнадесет години отново се намирах в града, където бях прекарала толкова щастливи мигове. В радостното ми очакване се примесваше лека меланхолия и ако бях съвсем честна, малко страх. Как щеше да ме посрещне градът? В крайна сметка вече не бях двадесет и тригодишното момиче, дошло тук да следва. Междувременно се бях омъжила и работех в градската управа на Сет. А и сбогуването ми с Париж беше нещастно.
Тогава смятах да се върна в родния град само за няколко дни, най-много седмици. Наложи се мама да влезе в болница, да й направят операция, аз държах през това време да бъда до нея и да се грижа за баща ми, който е абсолютно неспособен да се оправя сам. Ала бях твърдо убедена, че най-късно след четири седмици ще се върна в Париж и ще си завърша магистърската работа. Бях обсъдила темата с професор Парафен и се бях записала за изпита. С радост очаквах да се заровя в архивите на Училището по изящни изкуства, където междувременно работех като научна помощничка и се надявах след време да ме назначат на постоянно място. Вярвах в сияйното бъдеще.
След операцията на мама настъпиха усложнения, последваха още операции, накрая и многоседмично пребиваване в рехабилитационна клиника. Не можех да оставя родителите си сами.
— Не е нужно да се грижиш за нас — каза ми със слаб глас мама, ала в погледа й прочетох, че се надява точно на това.
Баща ми пък беше на мнение, че няколко семестъра следване по история на изкуствата е напълно достатъчно. За какво ми е да следвам още? Никой от семейството ни не беше следвал. Да не говорим колко жертви правеха родителите ми, за да плащат учението ми. Накрая се обади и Жюлиен да ми съобщи, че е срещнал друга жена.
— С теб беше хубаво — каза ми още. — Грижи се за себе си.
Напусна ме също така между другото, както ме беше завладял.
Представата да бродя из Париж, без той да е до мен, беше направо ужасна. Почти с радост писах на професор Парафен, че се налага да се грижа за родителите си и ще пропусна следващия семестър.
Скоро след Нова година се запознах с Жан-Луи. Той беше първият мъж след Жюлиен, събудил интереса ми, и след месеци на тежка тъга по изгубената ми любов той пръв успя да ме разсмее. Стараеше се да ми създава красиви моменти, за да ме освободи от унинието. Познаваше отлично околностите на Сет и двамата предприемахме дълги излети. Показа ми най-красивите кътчета, водеше ме в малки селски гостилници, познати само на него. Преди да ми стане мъж, беше най-добрият ми приятел. Човек, на когото разчитах за всичко, абсолютно надежден, готов да го разкъсат на парчета заради мен. Затова се влюбих в него. След година ме попита ще се омъжа ли за него и аз веднага казах да.
За съжаление останахме без деца и от известно време бракът ни не вървеше. Връзката ни буквално остаря — бяхме женени от тринадесет години и бракът вече не ме изпълваше истински. Не знаех дали само аз се чувствам така, дали за Жан-Луи всичко е наред. Той отклоняваше всеки опит за разговори да си изясним нещата.
Спряхме на червен светофар. Погледнах към него и улових усмивката му. Нежно помилвах ръката му. Бях му благодарна, че прави това пътуване с мен, въпреки че не обичаше особено Париж. Идвал бе тук само веднъж, по време на военната си служба, и не беше запазил добри спомени. Приех го като сериозно намерение от негова страна да даде нов тласък на брака ни. Аз също щях да се постарая.
Две
Все още се движехме към Сена, от време на време улиците се отваряха и пред очите ни се разкриваха грандиозни гледки. Откакто преди сто и петдесет години барон Осман е наредил да прокарат широките оси през Париж, пред погледа непрекъснато се отварят просторни площади с големи фонтани или статуи. Създадени са специални градски карти с „Големите оси“, на които много добре се вижда как големите булеварди минават през града като артерии.
— Там отпред е площад „Италия“. Мини направо през него и поеми по Авеню Де Гоблен.
Площадът има размерите на футболно игрище. Докато Жан-Луи прекоси половината, аз се възхищавах на огромния фонтан, издигнат в средата. Около него има малки зелени площи, а зад тях се извисяват небостъргачи от 70-те години, построени в XIII район. Спомних си, че наричаха квартала и „Чайнатаун“. Редом с модерните строежи открих и няколко реликви с богата традиция: зелена колона на Литфас[4] с типичния луковиден покрив и метростанция в стил ар деко.
4
Колона за лепене на плакати, създадена от немския печатар Ернст Литфас и въведена в Берлин през 1854 г. — Бел. прев.