Малък паметник с размазана снимка, на която не се различаваше нищо, напомняше за Арно и Клотилд. Бяха починали през 1952 и 1957 година. Прочетох също имената на Жак и Одил, Кристоф и Елен. От Виан нямаше и следа. Значи, не е погребана тук. Дали още е жива? Тогава бих могла да говоря с нея! Пресметнах и веднага осъзнах колко е невероятно. Ако е жива, би трябвало да е на повече от сто години. Потеглих обратно в приповдигнато настроение. Ето че напредвах. Държах в ръка част от пъзела. Вече имах име, щях да търся определена личност. После ме обзе тъга за мъртвите, живели твърде кратко и станали жертва на насилие.
— Как си умряла ти, Виан Ренар? — промълвих тихо и видях пред себе си красива жена в бална рокля да седи пред огледалото…
Паркирах колата в подземния гараж, малко напряко. Беше ми все едно как ще реагира Жан-Луи. Горях от нетърпение да седна пред компютъра и да науча нещо за Виан Ренар. Взех пощата от кутията и намерих дебело писмо в подплатен плик. Името ми беше написано с красив, характерен почерк. Не познавах човек с подобен почерк. Обърнах плика, за да прочета името на подателя. Писмото беше от Етиен. Стана ми топло. Качих се в жилището и седнах до масата за хранене. Вдишах и издишах дълбоко няколко пъти и отворих плика. Пригладих четирите гъсто изписани страници и зачетох.
Уважаема Лили Марлен,
Надявам се да ми простите, че ви търсих и за щастие ви намерих. Повярвайте, никога досега не съм писал подобно писмо. Ще ви обясня защо го правя. Вие ми казахте, че сте омъжена, затова, ако не желаете да прочетете това писмо, просто го хвърлете.
Моля ви, не го правете!
В събота, след търга, когато си отидохте, останах на стълбището, загледан след вас. „Обърни се, Лили Марлен — призовавах ви мислено. — Обърни се и ми дай знак. Кажи ми, че случайната ни среща е била съдба. “
Вие слязохте по Стълбата и спряхте. Усетих колебанието ви. Направих движение към вас, защото повярвах, че ще се върнете. В следващия миг обаче вие минахте през вратата и изчезнахте. Просто така. Ала срещата с вас събуди нещо в мен.
След смъртта на съпругата ми Елоди преди три години положих големи усилия да държа чувствата от всякакъв вид далеч от мен. Тогава ми се обадиха от полицията и ми съобщиха, че Елоди е претърпяла злополука. Болката беше ужасяваща, заличи всичко друго. Надявах се след осъждането на пияния шофьор, който я бе прегазил на пешеходна пътека, да се почувствам по-добре. Ала не се получи. След смъртта на Елоди съм друг човек. Вече не се смея, не се радвам на живота. Приех ранната, насилствена смърт на жена ми като несправедливост и се разбунтувах срещу съдбата.
Продадох си колата и оттогава карам колело. Днес знам, че именно то ме спаси през първите месеци след смъртта на съпругата ми. Елоди се занимаваше с винарство и работеше като сомелиер в парижки ресторант. След смъртта й посещавах курс за обучение на майстори винари, за да се чувствам близо до нея. Знам много за виното, но няма кого да поканя на дегустация. Повярвайте, този едва мъждукащ живот не ме прави щастлив, но след смъртта на Елоди не можех другояче.
И тогава срещнах вас. Стояхте безпомощна и объркана пред една картина и аз просто ви заговорих, преди да съм размислил. Нещо у вас ме извади от затвора, който сам си бях изградил. Изглеждахте толкова самотна и нещастна. Веднага се почувствах близък с вас. Харесах всичко: косата ви, как сте облечена. И преди всичко как стояхте там — развълнувана, съсредоточена, несигурна.
Веднага установих приликата ви с жената на портрета. Човек трябва да е сляп, за да не я забележи.
Долових нетърпението ви. Оглеждахте картината от всички страни, сравнявахте се с изобразената жена. Съвсем ясно видях как се питате какво има жената от картината, а на вас ви липсва.
С тези мисли в главата се върнах в кабинета си. А когато мислите ми отидоха достатъчно далеч, прозрях нещо, което събуди в сърцето ми отдавна неизпитвана радост: за първи път след смъртта на Елоди една жива жена ме бе заинтересувала повече от изобразена на платно.
И въпреки това ви пуснах да си отидете, без да ви кажа какво изпитвам! Щом го разбрах, хукнах да ви догоня. Само за минути извървях коридора и стълбището, ала когато излязох на улицата, не ви открих никъде. Бяхте изчезнали! Забързах към метрото — кой знае, може би все още чакахте на перона. Тичах с всички сили, спуснах се по стълбите. Ала когато, задъхан, се подадох иззад ъгъла, видях само изчезващите светлини на влака. Отсрещният перон също беше празен.