Върнах се в офиса си и се запитах какво знам за вас. Следвали сте история на изкуството и работите в управата на малък град на юг. Седнах на компютъра, за да ви открия.
Замислих даже да пусна обява във вестник. Никога дотогава не би ми хрумнало да сторя подобна глупост. Вече започвахте да преобръщате навиците ми — от доста време не ги харесвах. Почувствах се добре.
Така, сега знаете защо получавате това малко странно писмо. В момента изобщо не се възприемам като авторитетен аукционер, а по-скоро като недодялан тип! Срещата с вас пробуди у мен чувство, което не смятах, че имам право да преживея отново. Признавам ви го писмено и за това сте виновна само вие. И да знаете — благодарен съм ви! Представете си, на следващия ден отидох отново в музея „Орсе“ с надеждата да ви видя. (Само да знаете какво съм готов да извърша, за да ви видя отново!)
Писмото ми стана твърде дълго и е много несръчно написано, но съм толкова развълнуван, че не мога по-добре.
Много се надявам да ми отговорите, а още повече се надявам скоро да ви видя отново в Париж!
Ваш Етиен Виардо
Оставих писмото и се отдадох на обзелата ме дълбока радост. Звучеше като любовно обяснение! Хареса ми колко точно ме описва Етиен в писмото си. Още повече ми хареса с каква откровеност разкрива чувствата си.
Аз никога не бих се осмелила да извърша подобно нещо, независимо че се чувствах по подобен начин. И у мен срещата с него отприщи нещо. То излизаше извън общия ни интерес към картината. Непрекъснато мислех за него и тези мисли не бяха непременно свързани с картината. Ала цялата тази история беше напълно безперспективна. Бях омъжена. Въпреки това се почувствах отново на двадесет години. Прочетох писмото повторно.
После, преди да размисля, отворих компютъра и извадих от чантата си визитната картичка. Там имаше и имейл адрес.
Скъпи Етиен,
Тя се казва Виан. Фамилното й име по баща е Ренар.
Родена е на 8 април 1912 година. Моя пралеля по бащина линия. Дали това ще свърши работа?
Останах с пръсти върху клавиатурата, питайки се да добавя ли нещо лично. Да му кажа ли, че съм прочела писмото му и колко ме е развълнувало? В този миг чух Жан-Луи да отключва вратата и бързо изпратих имейла. Едва тогава се сетих, че не съм добавила даже поздрав и името си. Дано не съм наранила Етиен с неволната си рязкост! В никакъв случай не го исках.
— Май ти стана навик да ми вземаш колата!
Жан-Луи стоеше на прага и ме гледаше обвинително.
— Колата е наша. Беше ми нужна.
— Наложи се да се прибера пеша.
— Нали уж много държиш да спортуваш?
— Какво правиш? Още ли се занимаваш с онази история?
Отпуснах ръка върху писмото. Да си мисли, каквото ще.
В този миг звънна телефонът. Жан-Луи прие обаждането и ми донесе телефона.
— Баща ти.
— Здравей, татко.
— Здравей. Виж, тази история не ми дава мира. Преди малко се обадих на стария Шарло. Сигурно го помниш, допреди няколко години обикаляше с камиончето си, продаваше хранителни продукти…
— Да, и сладолед, на площада за петанк.
— Точно така. Помислих си, защо пък да не му се обадя, нищо, че отдавна е минал осемдесетте, той знае всичко. Нали обикаляше околността и познаваше всички местни хора.
— И? Какво ти каза? — попитах и дишането ми се ускори.
— Кълне се, че Арно и Клотилд са имали три деца.
— Прав е. Баща ти Жак е имал сестра близначка. Казва се Виан — съобщих, едва скривайки триумфа си.
— Близначка ли? Откъде знаеш? — попита слисан татко.
— Днес пак ходих в Сен Флоран и прегледах гражданския регистър. — С ъгълчето на окото си забелязах как Жан-Луи изнервено вдигна вежди и отиде в дневната. Беше ми все едно. — Освен Жак, същия ден е родена и Виан Ренар. После обаче не се появява никъде.
— Днес не трябваше ли да си на работа? — осведоми се недоверчиво татко.
— Не говори така! Взех си свободен ден.
— Както искаш. Аз обаче научих какво е станало с тази сестра, или поне отчасти.
Бях сигурна, че в този момент татко се усмихва широко.
— Хайде, не ме мъчи повече!
— Един ден изчезнала от Сен Флоран. Никой нямал представа къде е отишла. Шарло обаче се кълне, че по време на войната я е видял в Алес. Вървяла по отсрещния тротоар на улицата. Казал на майка си, но тя му забранила да си отваря устата и се разбързала. По думите на Шарло в селото доста се говорело за момичето. Тогава бил малко дете, но споменът му се оказа учудващо свеж.