След няколко крачки отново спря, надвита от грижите си. Е, поне не живее с Дейвид в ателието му, а си има стая на пасаж „Котен“ — квартирата, която бе споделяла с Клотилд. Откакто приятелката й живееше от другата страна на Сена, Виан разполагаше с цялото жилище. Можеше да си го позволи, защото в института печелеше достатъчно и не бе особено претенциозна. Самостоятелна квартира бе истинско щастие. Благодарение на нея щеше да крие състоянието си от Дейвид още известно време и да отложи вземането на решение. Запъти се с тежки стъпки към къщи и почти стигна, когато се обърна и забърза в обратната посока. Трябваше да види Дейвид. Веднага.
Пристигна на улица „Дагер“. От нерви чак я тресеше. Докато вървеше насам, безброй пъти премисли нещата, прецени аргументите за и против, зададе си няколко важни въпроса, на които нямаше отговор. Сега се чувстваше объркана и трепереше. Зъбите й тракаха. „Ще се опитам да говоря с Дейвид“, помисли си тя, докато отваряше входната врата. Портиерката излезе от стаичката си.
— Добър ден, мадам Ренар.
Отдавна вече наричаше Виан „мадам Ренар“ и се отнасяше с уважение към нея. Очевидно с това обръщение подминаваше факта, че Виан в действителност е госпожица, неомъжена жена, която прекарва нощите си с мъж. С годините двете жени сключиха един вид примирие.
— Добре ли сте? — попита мадам Обленски. — Мили Боже, та вие сте смъртно бледа! Не се появявайте в този вид пред очите на мосю Скот, ще го разтревожите. Влезте при мен.
Тя посегна към ръката на Виан, въведе я в стаичката си и я настани в удобно кресло.
Младата жена изпита благодарност, че може да седне. Трепереше, по челото й беше избила пот. Пое чашата с вода, подадена й от мадам Обленски, и я изпи на един дъх.
— Какво се е случило? — попита портиерката.
Виан поклати глава.
— Не знам. Навярно е от горещината.
— Не е чак толкова топло.
Мадам Обленски я огледа внимателно и дори сложи ръка върху челото й, за да провери дали няма температура.
Тази неочаквана загриженост отприщи болката на Виан. Толкова отдавна никой не бе проявявал майчинска загриженост към нея! Спомни си какво беше в Сен Флоран, когато боледуваше. Майка й седеше до нея и държеше ръката й. А другата слагаше върху челото й. В този миг Клотилд й липсваше повече от всякога. Заля я безкрайна тъга. Би било толкова естествено, толкова прекрасно да разкаже на майка си за бременността си, двете да се радват заедно.
Виан се разплака. Нервни хълцания разтърсиха тялото й.
— Мадам, мадам — мълвеше безпомощно портиерката. След малко просто сложи ръка на рамото й и я изчака да се успокои.
Виан се овладя.
— Простете, мадам Обленски, и аз не знам какво ми стана.
Младата жена я погледна и прочете в очите й, че е наясно как стоят нещата. Но не посмя да й се довери. Кимна.
— Да, брат ми внезапно се е разболял тежко.
— Всичко ще се оправи — успокои я мадам Обленски. — Обикновено се намира изход. По-добре ли сте вече?
— Да, благодаря ви.
Виан се сбогува със сърдечно ръкостискане и започна да изкачва стълбите.
За миг изпита надежда и Дейвид да забележи състоянието й и да я попита какво й е, а после всичко ще бъде добре.
Той отвори вратата още преди тя да е вдигнала ръка да почука.
— Ето те най-сетне! Видях те от прозореца. Имам прекрасни новини!
„И аз“, помисли си Виан и избегна да го погледне. Не искаше той да забележи колко е развълнувана.
Ала Дейвид бе зает изцяло със себе си.
— Само си представи: Дюдеван ще ме включи в следващата си изложба! Започваме през август.
Той я прегърна, вдигна я и я завъртя из стаята. Виан усети как в гърлото й се надигна гадене.
— Ще му дам твоите портрети и два пейзажа. Вече съм обмислил всичко.
Пусна я на пода и тя се опита да преглътне мъчителното гадене.
— Дюдеван ли? Кой е той?
Вече беше чувала това име, но не помнеше в каква връзка.
— Амброаз Дюдеван. Търгува с предмети на изкуството. Преди известно време го срещнахме в „Кафе дьо Флор“[23]…
„Срещали сме много твои приятели“, помисли си уморено Виан.
— Един такъв небрежен, но се ползва с добро име. Ще му дам всичко, което съм нарисувал през последната година. Това означава преди всичко картини с теб. Вече съм ги подредил, погледни… — Дейвид млъкна и я погледна изпитателно. — Какво ти става? Ти май не се радваш. Да не ти е лошо? Но иначе изглеждаш прекрасно. Сякаш си се позакръглила малко.
Виан спря да диша. Нима състоянието й вече си личеше? Вдигна очи към него и отново я обзе надежда той да разбере какво става. Ще я погледне, ще я прегърне много нежно и ще й каже да не се притеснява за нищо. Дейвид обаче вече говореше възбудено за картините си и Виан разбра: възможността да му разкаже за общото им дете е безвъзвратно отминала.
23
„Кафе дьо Флор“ се намира на бул. „Сен Жермен“. Получило е името си от статуята на богинята Флора, която се намира от другата страна на булеварда. Основано през 1887 г., заведението винаги е привличало интелектуална публика. — Бел. прев.