Междувременно бяхме стигнали площад „Монж“. Тук и в околните улици отново видях моя някогашен Париж: красиви буржоазни къщи, широки тротоари с павилиони за вестници, пред които хората се редят на опашка, кафенета и малки магазини.
— Някъде там трябва да е хотелът ни — посочих на Жан-Луи.
Той бе въвел адреса в навигацията, но според мен беше много по-хубаво аз да го водя из града. Не поглеждах към малкия екран и се чувствах леко обидена, задето Жан-Луи не ми се доверява. Все пак познавах града.
Колкото повече наближавахме Латинския квартал, където се намираше хотелът ни, толкова по-красиви ставаха сградите. Непрекъснато сочех на Жан-Луи какво си струва да види.
— Виж, отсреща е метростанцията. Точно до нея има brasserie — малка, непретенциозна гостилница — с червена тента. Съвсем близо е до хотела. Да отидем ли там довечера? Видя ли балконите? Ами кръглите покриви над еркерите? А комините — толкова тесни, същински тръби на орган!
Говорех безспир, давах воля на въодушевлението си.
— Пред нас минава Сена, макар да не я виждаме. Най-много на пет минути пеша. О, а на тази улица има едно кафене, в което е пяла Жюлиет Греко!
Стигнахме до въведения в навигацията адрес и Жан-Луи въздъхна облекчено. Погледнах два пъти, за да се уверя, че Hotel des Grandes Ecoles се намира в края на пасаж, отделен от улицата с порта.
— Какъв хубав хотел, Жан-Луи! Как го откри? Градина насред Париж! Колко романтично!
— Наистина изглежда добре — съгласи се той и умело паркира колата на едно празно място.
— В Париж никой не изтегля ръчната спирачка — предупредих го, след като угаси мотора.
— И защо?
— За да могат по-лесно да бутат автомобилите напред и назад, та да се наместят в паркоместата.
— Тия парижани са луди — отсъди Жан-Луи.
Взехме си куфарите от багажника и влязохме през портата в градината. Алеята бе настлана с паваж. В кашпи и лехи цъфтяха азалии. Входът на хотела се намираше в края на градината, отпред бяха изнесени столове и маси, където гостите да закусват или вечер да пият по чаша вино. Отзад се издигаше прастара стена от големи камъни. Какво красиво място! И колко спокойно!
Дадоха ни стая на първия етаж с изглед към градината. По стените бяха окачени плакати във винтидж стил с ловни сцени на бяла основа. Вратата към банята също беше облепена с такива плакати. Лакиран в бяло гардероб и масичка с два стола допълваха мебелировката. Почувствах се като в каталог на Лаура Ашли. Според мен мястото беше прелестно, а когато се отпуснах върху широкото удобно легло, задоволството ми стана пълно.
— Тук е много романтично — казах на Жан-Луи и го прегърнах.
— И банята е много добра, има голяма вана — съобщи той и ми намигна. — Ще отида да прибера колата в гаража, иначе ще ми лепнат някоя глоба.
— Да дойда ли с теб? — попитах, надявайки се да каже не.
— Не е нужно. Остани си тук. Ще се върна бързо. — Целуна ме по бузата. — Харесва ли ти?
Кимнах.
Щом останах сама в стаята, отворих прозорците, високи от пода до тавана. Пролетният вятър развя завесите. Излегнах се на леглото и поех дълбоко дъх. Отново бях в Париж!
След толкова години градът не бе изгубил нищо от привлекателността си. Винаги когато се чувствах зле, заминавах в мечтите си за Париж и си възвръщах усещането за живот, което имах там. Спомнях си особено красиви места или моменти, преживени в този град. Една магична вечер по кейовете на Сена, когато луната се отразяваше във водата и от каменния палат на правосъдието излитаха прилепи. Собственика на мъничкото кино, който ми върна входния билет с думите: „Имате чудна усмивка!“. Никога не се бях чувствала толкова красива и неустоима както тогава в Париж. Никога не бях получавала повече комплименти. А Жюлиен бе направил щастието ми пълно. Спомнях си всичките входове на къщи, пред които се бяхме целували страстно, преди да стигнем до квартирата му и да останем насаме. Веднъж, точно на един от малките мостове над канала „Сен Мартен“, ни изненада силен летен дъжд. Понечих да побягна, но той ме задържа, притисна ме и ме целуна с такава страст, че престанах да усещам плисналия дъжд. И днес ми става топло при спомена за необузданата му нежност.
Лежах в хотелското легло и размишлявах. Къде остана всичко това? Чистото щастие от живота, усещането, че имаш сили да направиш всичко? Накрая и дълбоката тъга от загубата на Жюлиен? Тези магични чувства, присъщи на човек само когато е млад, но копнее да се върне към тях през целия си живот.
Чух стъпки по коридора и седнах в леглото, защото си помислих, че Жан-Луи се връща. Ала стъпките се отдалечиха, в края на коридора се затръшна врата и отново настана тишина.