— По-добре да мине към пеенето. С тези художници едва си печели маслото върху хляба — чу Виан една вечер да казва непознат мъж със силен испански акцент.
Мъжът, за когото се отнасяха тези думи, сложи успокоително ръка върху рамото на другия.
— Всеки започва от малкото, Пабло. А той има добро око, трябва да му признаем.
Дюдеван предоставяше на любимците си ателие близо до Кан — така, без да се поддават на изкушенията на Париж, те само рисуваха. Приходяща прислужница всеки ден готвеше и се грижеше за прането. Къщата не беше нищо особено, защото търговецът наистина не разполагаше с много пари. Ала самото ателие беше голямо и светло, а градината с ябълкови дървета и безкрайното небе осигуряваха необходимия простор и вдъхновение. Идеални условия за несмущавана работа.
Дюдеван покани Дейвид да заминат заедно в къщата му в Нормандия и Виан настоя той да се съгласи. Това беше най-доброто, което можеше да й се случи. Дейвид щеше да е далеч от Париж и нямаше да разбере за бременността й. Щеше да си осигури няколко седмици спокойствие. После ще види. Бавно започваше да свиква със състоянието си. Съмненията отстъпиха място на радостно очакване. Знаеше, че ще й е трудно, но с подкрепата на Клотилд щеше да се справи.
— Ще замина само ако дойдеш с мен — заяви Дейвид.
Виан се уплаши. Ами ако планът й се провали? Ала бързо се овладя и се засмя.
— Нали трябва да работя! Освен това Дюдеван иска да си в Кан, за да те пази от изкушения.
Той я прегърна и я привлече към себе си.
— Вярно е. Най-голямото ми изкушение си ти. Тогава идвай поне в края на седмицата.
Целуна я зад ухото и плъзна език към шията й.
— Ще идвам винаги когато мога. Обещавам. Ти и без това нямаш време за мен, когато рисуваш.
Виан се отдаде на ласките му.
Двадесет и четири
В началото на 1939 година Дейвид замина за Нормандия. Пишеше й редовно, с въодушевление описваше прекрасните условия за рисуване. В писмата му се прокрадваха и други нотки: обясняваше й се в любов и й признаваше колко му липсва.
Нещо е различно, пишеше той. Рисувам като в треска, по много часове на ден, и въпреки това ти ми липсваш. Съзнавам какъв ужасен егоист съм, но се нуждая и от изкуството си, и от теб близо до мен. Ти си моята муза. Моят модел! Нарисувах всички ябълкови дървета и всички крави в околността. Ако не дойдеш скоро, ще се върна в Париж.
Виан четеше писмата и сърцето й преливаше от щастие и копнеж. С радост би заминала веднага, за да се хвърли в обятията му, но си наложи да бъде разумна. Сега най-важното беше бременността й. Пресметна кога най-късно може да отиде при него, преди да е започнало да й личи съвсем ясно. С всеки ден копнежът й по Дейвид се засилваше до непоносимост. Най-сетне, в края на февруари, тя замина за Кан с надеждата закръглящото се тяло да не я издаде.
Остана една седмица в малката къща в покрайнините на града. Най-важната част на сградата представляваше голямото, изцяло остъклено ателие. От всички страни нахлуваше светлина, през този сезон бледа и често без слънце, но превъзходна за рисуване, защото подчертаваше контурите и акцентираше багрите. До ателието се намираше малка спалня. Още с първото си влизане там Виан обърна внимание на многото опънати покрай стените платна. После отправи поглед към тясното, неоправено легло.
— Кои са всички тези жени?
— От селото. Теб те няма, а аз се нуждая от модели.
Дейвид бе продължил и тук със своята голяма тема: работещи жени. Рисуваше ги да тъкат и край огнището.
— За съжаление не е лято. Много искам да ги нарисувам как прибират реколтата.
Виан откри няколко картини с морски мотиви. Дейвид проследи погледа й.
— Ще те заведа там, непременно трябва да видиш морето. Миналата седмица се разрази буря, прииждаха неколкометрови вълни и аз се опитах да направя няколко скици, обаче вятърът постоянно ми изтръгваше листовете от ръката. А това тук ще стане моята голяма творба.
Улови ръката й и я отведе при едно опънато платно, доста по-голямо от повечето други. В писмата си подробно бе описал каква е идеята му, даже й беше пратил няколко първи скици. Смяташе да нарисува жена от висшето общество в бална рокля. Сега скиците бяха нанесени върху платното. Личеше фигурата на жена, седнала на стол, обърната на три четвърти към зрителя. Виан видя разкошна рокля и ръка.