— Представям си картината съвсем точно, но се нуждая от теб, за да я пренеса върху платното. — Дейвид я прегърна. — Толкова ми липсваше.
— Заради картината ли? Защото иначе не можеш да рисуваш? — пошегува се Виан.
Той се ядоса. Гласът му прозвуча сърдито.
— Остави това! Не е нужно. Можех да си потърся друг модел, разбира се. Жените в Нормандия са красиви и са готови да припечелят няколко франка. Ти знаеш съвсем точно, че не става въпрос за това. Искам в картината да има емоция, да личи връзката между изобразената жена и мен. По дяволите, знаеш, че те обичам. Достатъчно често съм ти го казвал!
— Прав си. Въпреки това любовта съществува само при твоите условия.
Изречението й се изплъзна твърде бързо. Тя прехапа устни. Колко пъти бяха водили този разговор. Не биваше да разваля мига на срещата.
Дейвид обърна глава и тя се уплаши, че ще се разгневи още повече. Но той само я погледна и промълви с нещо като съжаление:
— Да, така е. А ти се съгласи.
Виан се опита да разтълкува израза в очите му. Лъжеше ли се, или наистина четеше в зениците му тихо съжаление, дори разкаяние? Възможно ли беше през седмиците без нея да се е разколебал във възгледите си за брака и децата? Имаше ли надежда да му разкаже за детето им? Не, не сега, но може би по-късно. Освен това колебанието бързо изчезна от лицето му.
— Прав си — рече тя. — Ела при мен, люби ме и ме направи щастлива.
Отиде при него и го целуна. Страстта ги накара да забравят всички несъгласия.
— Картината ще се казва „След бала“, това вече е сигурно. Искам да те нарисувам как се връщаш вкъщи след празненство, изпълнена с възхищението на мъжете, с които си танцувала. Вече имам даже рокля, Дюдеван ми я зае. Ей сега ще изпробваме дали ти стои добре.
Любиха се и дългата раздяла придаде на любовта им болезнена страст. Виан му се отдаде с диво отчаяние, защото знаеше, че след тази седмица щеше да се откаже от близостта му задълго. Едва след няколко часа излязоха от опиянението. После обаче Дейвид отново се съсредоточи изцяло върху живописта. Стана и сякаш взе топлината със себе си. Виан се разтрепери. Уви се в завивката и също стана. Беше гладна, както почти винаги през последните седмици. Дейвид изчезна зад паравана, зад който навярно се преобличаха моделите, и се появи със зашеметяваща рокля. Под светлината на ниското слънце, падаща през прозорците, Виан видя материята да блести с цвят на мед. „Навярно в плата са втъкани метални конци“, помисли си тя.
„Господи, дано ми стане“, помоли се. Все пак беше в четвъртия месец на бременността си и вече не бе в състояние да скрие леката издутина на корема.
— Рокля от Вионе! — възкликна тя и плъзна пръсти по фината материя.
Мадмоазел Вионе беше една от най-добрите модистки в Париж. Виан знаеше кои жени могат да си позволят нейните рокли — известни актриси, съпругата на един собственик на кинотеатри. Понякога тези жени идваха в кафенетата на Монпарнас. Винаги й приличаха на богини. А сега и тя щеше да облече такава рокля!
Горната част, плътно прилепнала към тялото, преминаваше в богата, дълга до пода пола. Отпред деколтето падаше на богати дипли, гърбът беше открит, лека материя загръщаше раменете като фина наметка.
— Откъде я намери? Сигурно струва цяло състояние. Как искри! Само си представи как изглежда под светлината на стотици свещи! Жената, облечена в тази рокля, се превръща в истинска фея!
— Ако съм разбрал правилно, Дюдеван е някакъв роднина на модистката. Често му дава под наем рокли от колекцията си. Смята, че е полезно за фирмата й нейни рокли да се виждат на картини… За мен това няма значение. Естествено, ще трябва да й я върнем, затова бъди много внимателна.
Той седна на леглото, за да я гледа, но Виан отиде зад паравана и едва там се освободи от завивката.
Не смеейки дори да диша, тя вдигна скъпоценната рокля над главата си, пъхна ръце в ръкавите и спусна полата. Опасяваше се да не й е твърде тясна, защото Мадлен Вионе шиеше моделите си за стройни, стегнати женски тела. Но Виан открай време си беше стройна, а и бременността още не бе променила формите й. Роклята й стоеше като излята. Коремът й, започнал леко да се заобля — всъщност тя по-скоро усещаше тази промяна, отколкото да я забелязва — се скри под красиво падащата пола.
С обличането на роклята Виан усети промяна. „Дрехите наистина правят човека“, помисли си тя. Тънката пола се увиваше около краката й, плътната материя на горнището моделираше бюста й. Тя се завъртя пред огледалото и нагласи диплите на деколтето. Тежката работа като перачка бе направила крехките й рамене и ръце стигнати и силни, формата им подхождаше перфектно на тесния силует на роклята. Тънката наметка галеше голия гръб. Докосването беше леко като перце, но по кожата й пробягаха тръпки.