Дейвид я гледаше и Виан установи с радост, че дишането му бързо се ускорява. Направи няколко прелъстителни движения — често-често се обръщаше и го поглеждаше. После се завъртя около себе си, за да усети замаха на роклята.
— Станала си още по-красива. Нещо у теб е различно.
Той стана и плъзна пръсти по линията на гърба й. Виан усети как косъмчетата по кожата й настръхнаха и желанието за любов лумна отново.
— Само си въобразяваш, защото не си ме виждал дълго — отговори тя възможно най-небрежно. Заразхожда се из стаята, за да свикне с роклята. През цялото време усещаше погледа на Дейвид.
— Имам нещо за теб — каза той и се покашля. Виан се обърна и видя в ръцете му кутийка за бижута. — Отдавна трябваше да ти кажа колко си важна за мен и колко много те обичам.
Дейвид отвори кутийката и Виан шумно пое дъх. Върху подложка от тъмнозелено копринено кадифе лежеше голяма, почти черна перла, обрамчена от четири диаманта. Камъните бяха подредени толкова майсторски, че златният обков на пръстена почти не се виждаше.
— Не мога да приема…
— Пръстенът принадлежеше на майка ми. Искам да го носиш. — Дейвид извади пръстена и го сложи на пръста й. — Виждаш ли, става ти съвсем точно. Знаех си.
Виан протегна ръка, за да огледа по-добре пръстена. Подхождаше й по големина, с него дългите й пръсти изглеждаха още по-красиви. Освен това беше сякаш нарочно създаден за роклята на мадам Вионе.
— Никога не съм имала нещо толкова красиво — прошепна тя.
— И аз — отвърна Дейвид и я привлече към себе си. — Веднага свали тази рокля и ела при мен.
През тази седмица физическата любов беше за Виан още по-удовлетворяваща от преди. Почти постоянно изпитваше силно, почти болезнено желание. Отдаваше го на бременността. Бе прочела, че когато очакват дете, много жени силно желаят да се любят. Навярно имаше и друга причина — вече не се страхуваше от нежелана бременност. Двамата с Дейвид се любеха по много пъти на ден и не се насищаха един на друг. Усещаше как погледът му се плъзга по тялото й като четка на художник и ставаше неспокойна. Той го забелязваше, оставяше четката и отиваше при нея.
След три дни, през които почти не напускаха ателието, двамата взеха автобуса и след по-малко от час вече бяха изминали двадесет и петте километра до Ароманш и морския бряг. Денят беше студен, безветрен. Изкачиха едно възвишение, за да видят виещата се линия на брега. Пред тях се простираше бял пясъчен плаж и се издигаше към стръмен скален ръб. В края на залива скалите падаха почти отвесно.
— Какво има там? — пошепна Виан.
Никога не беше виждала такава природа. За нея мястото на скалите и пропастите беше в Севените. Познаваше морето само от равните плажове на Средиземно море край Сет, където беше ходила два-три пъти.
Дейвид се засмя.
— Да идем да видим!
Вървяха известно време по плажа, стигнаха до скалния ръб и установиха, че зад него изгледът е почти същият. Междувременно стана следобед. Слънцето грееше силно. Намериха си защитено кътче между скалите, седнаха и се загледаха към морето. Виан облегна глава на рамото на Дейвид.
— Би било прекрасно просто да останем тук заедно…
— След няколко седмици се връщам в Париж.
— Там няма такова море.
— Пак ще дойдем тук. Обещавам ти. Сега обаче трябва да си вървим. Последният автобус тръгва след час.
Виан очакваше с нетърпение да се настани край голямата печка в ателието. В помещението беше топло, а от чистия въздух й се доспа. Дейвид обаче застана пред статива и настоя тя да облече роклята и да седне пред импровизираната тоалетка.
— Вече е твърде тъмно, за да рисувам кожата ти, но искам още веднъж да преработя гънките на плата. Утре рано сутринта ще се заема с лицето ти в огледалото. Май никога не съм рисувал толкова труден мотив — лицето ти в огледалото и същевременно профилът ти отпред. Искам да завърша картината, преди да си заминеш. Иначе ще се наложи да дойдеш пак, но аз не искам да си прекъсвам работата, вдъхновението ще ме напусне. Затова седни и не мърдай.
— Ами мебелите? Нужни са ти тоалетка и огледало, и „още…
— С тях ще се справя и без теб. Ще разпитам в селото, все ще намеря нещо. Надявам се дори тук да има буржоазни мебели. Ако не, Дюдеван ще ми помогне. Той е фантастичен. Набавя ми всичко необходимо.
Когато Дейвид рисуваше и не се нуждаеше от нея, Виан обикаляше околността. През цялото време търсеше неизвестни на науката растения. Намери няколко, които не успя да причисли към никой от познатите й видове, и ги прибра. Прекара един ден в ботаническата градина на Кан, свързана с парижката. И тук имаха зимни градини, но по-малки и по-скромни, отколкото в столицата.