Спомних си как се запознах с Жан-Луи. През онзи ден над Сет премина лятна буря. По нашите места тези бури са доста силни. Нахлува мистралът, изведнъж става ужасно студено и неприятно. Бурята се разрази точно в края на работния ми ден. Лееше се дъжд, но приятелката ми Каро ме спаси — звънна и предложи да ме вземе с колата си.
— Вече съм тук, паркирала съм непосредствено пред входа — обясни тя.
Грабнах забравен чадър, той обаче предаде Богу дух веднага щом излязох под бушуващия вятър. Огледах трескаво улицата и зърнах малкия черен автомобил на Каро. Втурнах се натам — няколко крачки бяха достатъчни да се намокря до кости — отворих вратата и се хвърлих на седалката до шофьора.
— Ама че гадно време! Виж ми блузата! — изругах. От дъжда бялата ми блуза бе станала прозрачна, платът лепнеше по тялото. Избухнах в смях. — Добре че никой няма да ме види. Какво става? Няма ли да тръгваш?
Едва сега се обърнах наляво. До мен седеше напълно непознат мъж и се усмихваше. Погледът му бе забоден в деколтето ми.
— Какво правите в колата на Каро? — изръмжах и вдигнах чантата пред гърдите си.
— Коя е Каро? — попита той. Зададе въпроса съвсем сериозно, ала в очите му прочетох колко се забавлява в момента.
Огледах се и установих, че със сигурност не се намирам в колата на Каро. Тя никога не би окачила на огледалото мъничка футболна топка, освен това пепелникът й щеше да е препълнен.
Докато размишлявах какво да предприема, вратата на автомобила се отвори с трясък.
— Нали уж аз трябва да те взема.
Ето я и Каро. По полата ми се посипаха капки от мократа й коса.
— Желаете ли и вие да се качите в колата ми? — попита непознатият зад волана. — Има ли още някой? — Едва удържаше смеха си.
Все още бях твърде стъписана и не разбирах положението. Каро ме спаси.
— Явно е станала грешка. Хайде, слизай, аз съм паркирала точно отзад. — И ме измъкна от колата.
На следващия ден Жан-Луи дойде при мен в туристическия център и ми подари чадър — още го имам. Когато разказвам как съм се запознала със съпруга си, всички се смеят. Ала колкото по-често разказвам историята, толкова по-ясно ми става, че още при първата ни среща ролите между Жан-Луи и мен са били разпределени.
Жан-Луи произхожда от заможно семейство. Родителите му са по-богати от моите, майка му не работеше, хладилникът беше винаги пълен, имаше и „купешко“ ядене, не само от домашната градина. След завръщането от Париж отново заживях при родителите си и погребах амбициозните планове. Грижите за болната ми майка и безпомощността на баща ми бързо ме вкараха в релсите на нормалния живот. Жан-Луи ме взе, така да се каже, за ръка, и ми показа начин на живот, много по-безгрижен и радостен от познатия ми досега — в моя дом парите никога не стигаха, заплахата баща ми да изгуби работата си вечно тегнеше над нас, а мама неизменно очакваше най-лошото. Жан-Луи ми помогна да се освободя от това бреме.
Нужна ми беше почти година, за да преодолея загубата на Жюлиен, ала бях сигурна, че ще имам и друг мъж. С Жан-Луи започна време на безгрижна влюбеност, изпълнена с безчет мънички безумия, които си позволявахме. Имахме ли пари, харчехме, без да мислим, купувахме шампанско и го пиехме на плажа, той ми правеше подаръци, грижеше се за мен. Носеше ме на ръце и аз бях влюбена до уши.
Кога свърши това? Нетърпението най-сетне да останем сами и да правим любов? Както и щедростта на Жан-Луи, увличащото му желание да приема живота леко и да се наслаждава на мига?
Моментите на пламенно желание за близост с Жан-Луи постепенно ставаха все по-редки. Преди четири години получих място в градската управа на Сет — вече отговарям за културата и туризма и се налага често да присъствам на разни събития; вечер невинаги съм вкъщи. Работя извънредно, печеля колкото съпруга си. Започнах да се опасявам, че той ме е обичал повече, когато е живеел със самочувствието на мой закрилник.
Полагах усилия да видя у него предишния Жан-Луи, ала ми ставаше все по-трудно. И с него се случваше същото, усещах го съвсем ясно. Знам, че понякога го дразня. В последно време се интересува повече от колата си и от футболни мачове, отколкото от мен. И двамата сме истински весели само когато не сме заедно или сме с приятели. Нещо не е наред.
Въздъхнах дълбоко, станах и отидох до прозореца да погледна навън. Жан-Луи вървеше по алеята към хотела. С едната ръка държеше мобилния телефон до ухото, с другата ми махна. „Все още изглежда добре — помислих си с усмивка, — харесвам небрежната му походка.“ А решението му да ми подари това пътуване и да запази хотел в любимия ми парижки квартал развълнува сърцето ми.