Като видя с каква обич родителите на Агнес се грижат за дъщеря си, Виан изпита болка. В началото я укорявали, но сега се радваха, че ще си имат внуче. Значи и така може да бъде. Защо нейните родители не я искат? А може би щяха да я приемат, но тя просто не го знаеше? Побърза да отхвърли тази мисъл. Твърде много се страхуваше да не я отблъснат — знаеше, че това ще е окончателната раздяла.
Отново си спомни една вечер с Клотилд. До късна нощ двете обсъждаха всички възможности и Виан за пореден път разбра колко важна е за нея приятелката й. Тя седеше на улица „Муфтар“ и плачеше, а Клотилд я прегръщаше утешително.
— Преди години, когато си напуснала семейството си, за да дойдеш в Париж, също ти е било трудно, но знаеш, че си взела правилното решение — нареждаше тихо приятелката й. — Същото е и сега, когато се налага да оставиш детето при дойка. Познавам добре Агнес. Докато работеше у нас като домашна помощница, много се привързах към нея. Тя не посяга дори на муха. Ще бъде добра майка на детето ти.
Осъзна какво е казала и млъкна смутено.
— Аз съм майката, но не мога да остана с детето си — възрази възбудено Виан.
— Съжалявам, не биваше да се изразя така — въздъхна Клотилд. — Имах предвид, че родителите й са селяни и живеят в провинцията. Детето ти ще расте в добра среда, ще го обграждат с обич, а ти ще го виждаш винаги когато можеш. А щом порасне, ще го вземеш в Париж.
Виан се вкопчи в тази надежда. Първо обаче щеше да се върне сама в Париж, за да спечели достатъчно пари за себе си и за детето. Тук беше работата й, тук беше Дейвид. Тя щеше да пести и да си вземе детето възможно най-скоро. Непременно щеше да намери решение.
Малкият Беноа се роди на 5 юли 1939 година. Виан прегърна за първи път сина си, помилва нежната му косичка и вдъхна сладката му миризма. Изпълни я щастие. Намираше бебето прекрасно и не бе в състояние да откъсне очи от него. Часове наред седеше до люлката му, сложена под ухаещата праскова в градината, и го гледаше как спи. След като го бе държала в прегръдките си и бе вдишала аромата му, щеше да й бъде още по-трудно да се раздели с него. „О, Дейвид, само ако знаеше какво изпускаш — мислеше си тя. — Как искам да си до мен, да видиш това чудо!“
— Време е да спреш да го кърмиш. Тялото ти трябва да престане да произвежда мляко, душата ти също — каза й Агнес четири седмици след раждането. Бе застанала незабелязано зад Виан и сложи ръка на рамото й.
— Знам — прошепна Виан.
Клер, дъщерята на Агнес, се роди два дни след Беноа. Бузеста, със силно зачервено лице. Раждането беше трудно. Беноа приличаше изцяло на Виан — крехък, със светла кожа. Двете деца щяха да израснат като брат и сестра. Някои жители на Маноск вече ги смятаха за близнаци. Спяха заедно в люлката, понякога се хващаха за ръце.
Виан бързо обикна Агнес. Младата жена беше отдадена майка, издръжлива, жизнена и червенокоса. Даряваше Беноа със същата обич като своята дъщеря. Двете деца бързо съгласуваха ритъма си на кърмене и когато Виан окончателно спря да кърми, Агнес кърмеше първо едното бебе, после другото, като внимаваше да ги редува. Тогава Виан окончателно се убеди, че Агнес е най-добрата дойка за сина й. Това я утеши и внесе малко ред в хаоса на чувствата й. Непрестанните размишления дали е взела правилното решение я изтощиха до крайност. Не беше ли по-добре още сега да отведе Беноа в Париж? Не можеше да спи, мислеше по цяла нощ. Отслабна и лицето й хлътна.
— Стига толкова — скара й се един ден Агнес. — Престани да се обвиняваш. Укорите не помагат на никого, най-малко на Беноа. Ще се разболееш. Използвай времето, докато си тук, бъди нежна, щастлива майка. Той забелязва, когато си тъжна. Стегни се! Ти не си единствената майка, принудена да остави детето си. Просто не е трябвало да се влюбваш!
Виан я изгледа възмутено, после обаче думите на Агнес стигнаха до съзнанието й. Те бяха доброжелателни.
Да, Агнес имаше право. Виан се овладя и от този ден нататък малко й олекна.
През седмиците, които прекара с Беноа сред близките на Агнес, Виан се чувстваше част от семейството. Те я дариха с вътрешен мир и спокойствие. Наслаждаваше се на живота на село, почти забравен след бягството й от Сен Флоран. Правеше дълги разходки, наблюдаваше селяните по време на работа и помагаше в домакинството. Прекарваше с Беноа всяка минута, когато той беше буден. Не се насищаше да гледа съвършеното му лице. Пееше му песните, които знаеше от майка си, говореше му, люлееше го, държеше го в скута си. Искаше да запомни всяка частица от сина си, за да е подготвена за времето, когато той няма да е с нея.