— Резервирал си хотел, без да ме попиташ?
Побеснях. Не си бяхме говорили дни наред, а сега той искаше да заминем заедно на почивка!
— Нали ходим там всяка година!
— Да, винаги в Агадир. Аз обаче искам да отида другаде. Не желая всяка година да ми предписваш какво да правя и какво — не!
— За Париж обаче се съгласи. — Жан-Луи също се ядоса. — Впрочем, ужасно съжалявам, че отидохме там. Откакто се върнахме, си съвсем различна. Превземаш се и…
Потърси подходящата дума.
— Искаш да кажеш, че се правя на Лили Марлен?
Ето, че го казах. Думите просто ми се изплъзнаха от устата. По реакцията му разбрах, че съм допуснала грешка.
Лицето му пламна.
— Как ти хрумна? Май отскоро си започнала да ме шпионираш!
— Само когато си в съседната стая, говориш по телефона с приятелката си и злословиш по мой адрес!
Лицето му пламна още по-силно.
— Стига толкова! Прави каквото искаш!
Хвърли резервацията в краката ми, излезе и тресна вратата.
Включих телевизора, за да си отклоня вниманието. От няколко дни по новините говореха само за четирима бойци от Съпротивата, които по време на германската окупация действали срещу Хитлер, а сега телата им щели да бъдат тържествено пренесени в наскоро обновения Пантеон, за да ги почетат за храбростта им.
Изгледах новините и отворих компютъра. Отново прочетох имейла на Етиен и по-специално молбата му да отида в Париж. После влязох в страницата на един от порталите за наемане на жилища, просто така. Исках само да добия представа колко струва едно жилище в Париж. Натъкнах се на малък апартамент в двадесети район, на улица „Баньоле“. Намираше се в зелен заден двор. Две стаи и малка кухня, метрото на следващия ъгъл. Спалнята изглеждаше невероятно уютна, с високо легло, а на нощното шкафче бе поставен портретът на Макс Якоб, нарисуван от Пикасо.
Това беше знак от съдбата! Жилището беше свободно точно през първите две седмици на юни — дните, за които Жан-Луи бе запазил хотел в Агадир. Без да се замисля, пуснах запитване за резервация. Само за да имам с нищо незадължаваща опция.
В събота бяхме канени на вечеря у Каро. С радост очаквах най-сетне да се запозная с Джеймс. Жан-Луи беше в лошо настроение и ясно ми показа, че няма особено желание да ме придружи. Предобед отидох на пазара да купя цветя за Каро. Чувствах се чудесно. Все още ме занимаваше мисълта да наема жилището в Париж и дори само възможността да го сторя повдигаше настроението ми. С усмивка се запътих към щанда на цветаря, който винаги флиртуваше с мен без задръжки. Този ден май повече от обикновено.
В най-добро разположение на духа се прибрах вкъщи с огромен букет божури. Отключих вратата и чух Жан-Луи да говори по телефона.
— Не, тази вечер не мога. Канени сме у Каро, приятелката на Марлен. За пореден път се е хванала с някакъв тип и иска да ни го представи. — В гласа му звънна презрение. Потреперих. — Да, и аз се надявам — рече той и приключи разговора.
— Здравей.
Явно ме бе чул да влизам, защото се обърна рязко.
— Пак ли подслушваш?
Не му отговорих. Не исках да се караме точно преди да отидем на гости.
Жан-Луи настоя да отидем с колата. Учудих се, защото Каро не живееше далеч. Слязохме пред къщата й и аз посегнах към ръката му.
— Хайде тази вечер да не се караме.
Той кимна, ала побърза да се отдръпне. „Май нищо няма да излезе“, помислих си разочаровано.
Каро беше страстна готвачка. Докато бе омъжена за Пиер, двамата имаха малко бистро в Сет и тя готвеше там. След развода Пиер запази заведението, а Каро подхвана оживена търговия с изискани храни за гастрономични предприятия. Винаги знаеше какво се търси, ала сърцето й принадлежеше на традиционната средиземноморска кухня. Беше ми доверила, че тази вечер ще има агнешки карета с рататуй[33], а за предястие буайбес[34]. С радост очаквах хубавото ядене, но много по-важно беше да видя Джеймс. Позвънихме и той ни отвори.
— Най-сетне ще се запозная с най-добрата приятелка на Каро — поздрави ме той с мелодичен глас. Английският му акцент беше много приятен. Изглежда, се радваше искрено, беше сърдечен и чаровен. И изглеждаше добре, дори с коремчето си. Нали Каро бе употребила думата „уютен“? Подхождаше му на сто процента. Носеше бяла риза и леко смачкан ленен панталон, а грижливо поддържаната тридневна брада бе започнала да посивява по краищата. Бръчиците от смях около очите му говореха в негова полза. Мъж с чувство за хумор струва килограм злато. От пръв поглед го намерих симпатичен. А когато решително ме взе в прегръдката си, ме спечели окончателно.
33
Рататуй — френско национално ястие от различни печени зеленчуци с лук, чесън и провансалски подправки. — Бел. прев.