Жан-Луи го поздрави по-скоро хладно. Изгледах го остро.
— Моля те, не ми разваляй вечерта — пошепнах му, докато вървяхме след Джеймс към салона.
Каро тъкмо палеше свещите. Обърна се към нас и засия. Рядко я бях виждала толкова щастлива.
Вдигнахме тост с шампанско и Джеймс отиде в кухнята. Той щеше да поднесе супата. Каро отиде уж да му помогне, но аз веднага заподозрях, че й се иска да го помилва. Не пропуснах да отбележа как той тайно я ощипа по дупето. Обзе ме меланхолия. Между мен и Жан-Луи вече не се случваха подобни интимности.
Хвърлих поглед към мъжа си, който седеше срещу мен.
— Как го намираш? — попитах шепнешком.
— Не ти ли се струва, че малко прекалява с маниерите си на старо хипи? Това е смешно за мъж на неговата възраст.
— Според мен му отива.
— Има ужасен акцент.
— Изобщо не е вярно! Във всеки случай говори френски много по-добре, отколкото ти английски.
— Очаквам вечерята със страх. Всеизвестно е колко некадърни готвачи са англичаните.
Жан-Луи наистина направи всичко, за да развали вечерта, и успя още преди да сме стигнали до основното ястие. Отговаряше едносрично и изгълта с подчертано нежелание супата си, която аз бих описала само с една дума: божествена.
— Наистина ли в Париж сте видели картина, на която е изобразена ваша двойница? — попита ме Джеймс между две лъжици. — Каро ми разказа.
С ъгълчето на окото си видях как Жан-Луи изкриви уста.
— О, радвам се, че това ви интересува. Защото моят мъж е убеден, че си въобразявам.
— Покажи снимката — намеси се помирително Каро.
— Впрочем, художникът е англичанин — съобщих аз и извадих мобилния си телефон, за да покажа снимката на Джеймс.
— Кой твърди, че не се интересувам? — изсъска Жан-Луи.
— Е, във всеки случай нито веднъж не попита какво съм открила междувременно. Жената на снимката е моя пралеля.
Жан-Луи ме погледна изненадан.
— Ти не говориш с мен.
— Защото ти не ме слушаш, а предпочиташ да обикаляш из околностите с Франсин.
— Марлен… — помоли тихо Каро. — Готови ли сте? Ей сега ще поднеса агнешкото.
Тя стана и започна да събира супените чинии.
Джеймс дълго разглежда снимката.
— Наистина учудващо — заключи най-сетне и ме погледна.
Очевидно ме е огледал твърде внимателно, защото Жан-Луи изгуби търпение и ни в клин, ни в ръкав заговори за враждебността на британците към еврото.
— Не искат да приемат еврото, но нямат нищо против да се настанят тук. Изкупиха половината Сет.
Каро му хвърли отровен поглед.
— Сега сигурно ще добавиш, че са започнали да ни отнемат и жените?
— Е, ти вече мина през всички французи.
Жан-Луи се опита да скрие безсрамието си зад усмивка. Каро шумно пое дъх. Оставих лъжицата.
— Жан-Луи, мисля, че прекали.
Джеймс се опита да ни усмири.
— Вижте, това с жените явно не беше казано с лоши намерения. А за останалото има известно право.
— Той имаше предвид нещо друго. Защо седиш тук и се държиш като идиот?
Внезапно ме обзе луд гняв срещу него. Не само заради тази вечер. Заради всичко. Заради Париж и заради Франсин. Защото се стремеше да ме унижи и защото се надсмиваше на възторга ми от картината. Защото пренебрегваше опитите ми да се сближим отново. Защото преди малко бе отблъснал ръката ми. За първи път изпитах тъжното чувство, че нещо между нас се е разрушило безвъзвратно. Беше много по-лошо от гняв. Един ден гневът щеше да отшуми, нужно беше само двамата да положим усилия. Но примирението?
— Ако не ти харесва нашата компания, върви си — заявих тихо. — Преди да тръгнем, чух поредния ти телефонен разговор. Очевидно в момента пропускаш нещо важно.
Жан-Луи ме погледна втренчено, в следващия миг се извърна, но аз вече бях видяла неискреността в очите му.
— Откога подслушваш телефонните ми разговори?
— Откакто говориш тайно! Говореше с Франсин, нали? Поне си признай! Хайде, върви при нея!
Жан-Луи скочи.
— Знаеш ли, точно това ще направя!
— Жан-Луи! — извика Каро, но той вече бе излязъл.
А още не бяхме опитали основното ястие…
Свлякох се на стола. В гърлото ми се образува буца и бързо започна да расте.
— Аз ли сгреших нещо? — попита Джеймс.
— Не, не ти — отговорих и се разплаках.
Каро ме прегърна, което още повече влоши положението. Джеймс стана и отиде в кухнята. След малко се върна с агнешкото.
— Хайде да ядем. — Напълни една чиния и ми я подаде. Ухаеше изкусително на розмарин и узрели на слънце домати. — Яденето и пиенето поддържат единството между душата и тялото. А и бедното агне с нищо не е виновно — заключи той и ми намигна.