Подсмръкнах и поех чинията.
Докато вечеряхме, им разказах какво се случва в момента у нас. Джеймс няколко пъти попита дали не предпочитаме да ни остави сами, но той не ми пречеше ни най-малко. Изпитвах доверие към него, възприемах го като стар приятел. След вечеря се разположихме удобно на дивана. Джеймс прегърна Каро, тя се облегна на гърдите му, а аз седях с подвити крака в другия ъгъл и изобщо не ми беше неприятно да гледам двамата в тази интимна поза. В същото време ме болеше. От колко време усещах липсата на истинска, здрава връзка? Джеймс се оказа добър слушател. Дори се опита, макар и с половин уста, да защити Жан-Луи. Направи го само за да ме утеши.
— Не разбирам защо го защитаваш — укори го Каро. — Какво му става на Жан-Луи? Наистина ли отиде при Франсин?
— Струва ми се, че прави всичко, за да те отблъсне от себе си — рече Джеймс.
Каро кимна.
— Точно така изглежда. Нарочно се държи лошо. Не бива да го допускаш. Трябва да му се противопоставиш. Ако все още го искаш…
— Мисля си дали да не прекарам отпуската в Париж, сама, вместо за пореден път да замина с Жан-Луи в Мароко. Той вече е резервирал места в хотела, без да ме пита, естествено. — В гласа ми звучеше горчивина. — Нужно ми е отдалечаване. В момента не знам какво искам и накъде върви бракът ни. Мечтая да остана известно време сама, за да си изясня нещата. Освен това съм нетърпелива да проуча живота на пралеля ми. В момента единствено тя ми доставя радост, вдъхва ми чувството, че не всичко е било напразно. Следването ми, пътуването в Париж… Кой знае, може би срещата с тази жена, удавена в мълчание от семейството си, ще ми помогне да внеса яснота в собствения си живот — добавих с треперещ глас. — Париж очевидно е упражнявал магия върху моята пралеля. Някъде през тридесетте години се е озовала там, незнайно по какъв начин, въпреки че произхожда от най-обикновено провинциално семейство. Поне в това отношение имаме нещо общо…
— Monter a Paris — произнесе Джеймс с английското си „р“, — да се издигнеш в Париж, нали така са казвали някога, когато хората напускали селата си, за да си потърсят късмета в столицата.
— Точно така — кимнах. — Понякога наистина си мисля, че си приличаме. А Жан-Луи не го разбира. Това също ни разделя. Той вижда колко важно е това за мен, но не ме приема сериозно. Смята, че гоня призраци и се смятам за нещо особено.
— Навярно точно това го плаши — подхвърли Каро.
Разбрах какво има предвид. И аз бях мислила по този въпрос.
— Според теб пралеля ти, онази Виан, е притежавала нещо, което те окриля и те отдалечава от Жан-Луи. Това не му харесва. Той иска всичко да си остане както досега.
Кимнах развълнувана.
— Аз обаче не искам. В момента в живота ми не се случва нищо. Копнея това да се промени.
— Значи, ти е досадно? — попита Каро с дяволита усмивка.
— Какво ли би направила онази пралеля, ако беше на твое място? — намеси се в разговора Джеймс.
Погледнах го втренчено. Въпросът му бе улучил право в центъра. Точно за това ставаше дума! Какво би направила Виан на мое място? Със сигурност щеше да прояви повече смелост от мен. Нямаше да допусне да я унижават. Внезапно осъзнах какво бе направил съпругът ми преди малко: изоставил ме беше пред очите на приятелите ми, за да отиде при приятелката си. Беше непростимо!
— Да приемем, че заминеш за Париж. Просто хипотеза. За да разполагаш с време за себе си, за да покажеш на Жан-Луи, че не искаш да живееш както досега, за да потърсиш онази пралеля. Ще ти е нужно жилище — заяви Каро със смръщено чело.
— Всичко е уредено — съобщих. В този миг взех решение. Даже успях да се усмихна. Monter a Paris. Точно това ще направя. Както е направила Виан преди мен.
Прибрах се вкъщи доста късно. Джеймс настоя да ме докара, но побърза да се върне при Каро.
— Много се радвам, че тя срещна теб — казах му на сбогуване.
— Аз се радвам още повече — отговори той.
Влязох в апартамента. Жан-Луи не се беше върнал. На следващата сутрин, когато се събудих, все още го нямаше. Седнах пред компютъра и наех апартамента в Париж. Купих си и билет за експреса.
Жан-Луи се върна към единадесет. Уведомих го, че не възразявам той да отиде в Мароко с Франсин. Във всеки случай аз нямаше да замина с него.
Двадесет и осем
Прекарах лоши дни, докато най-сетне замина за Париж. С Жан-Луи се избягвахме, а когато и двамата си бяхме вкъщи, се обикаляхме като бойни петли. В неделя сутринта отново му заявих, че тази година няма да прекарам отпуската си с него, и той ми направи страшна сцена. Била съм полудяла, била съм егоистка. Само се усмихнах уморено и му отговорих, че той предпочита да е с Франсин, не с мен. Дори не го отрече.