Въпреки това все още не исках да се откажа от брака си. Все пак с Жан-Луи бяхме женени от десет години и си бяхме обещали вечна вярност в добри и в лоши времена. Когато и двамата се поуспокоихме, предложих да направим така: ще прекараме отпуската си поотделно, за да размислим. После ще вземем решение.
— Звучи като някоя от онези тъпи терапии — обобщи той.
— А ти знаеш ли нещо по-добро? — изсъсках отровно.
Да, той беше прав. Макар предложението ми да звучеше разумно и добре планирано, в действителност изразяваше само нашата безпомощност. В момента не понасях присъствието му, копнеех да се махна от него. Вечерта се преместих в малкия кабинет и през следващите дни говорехме само за най-необходимото. Вечер Жан-Луи отсъстваше до късно, а аз се радвах, че не го чувам кога се прибира. Сутрин го изчаквах да отиде на работа и едва тогава влизах в кухнята да си направя кафе.
Сами се бяхме поставили в това объркано положение и недоумявах как ще се измъкнем от него.
Най-сетне взех влака за Париж. Жан-Луи предложи с половин уста да ме закара до гарата, но аз отказах. Държах да съм сама от самото начало.
По време на пътуването гледах през прозореца или четях книга за живота на парижката художническа бохема между двете световни войни, предполагайки, че Виан Ренар се е движила в тези кръгове. Как иначе би се озовала на онази картина? Описанията на успехи, съперничества, скандали и любовни връзки приковаха вниманието ми. Всеки път когато мислите ми се насочваха към Жан-Луи, бързах да ги прогоня. Сега идваше ред на Париж. Идваше моят ред.
За първите часове в „моето жилище“ на улица „Баньоле“ има само една дума: вълшебни. Минах през тъмния коридор на предната сграда. Очевидно съвсем наскоро е било почистено, защото миришеше силно на белина, но и на пресни кроасани. В края на коридора отворих вратата към тесен двор. Отляво и отдясно се издигаха двуетажни къщички, а зад тях няколко избуяли лехи — градинката, заобиколена от високи зидове. Веднага се влюбих в леко западналата идилия. Жилището ми се намираше на първия етаж отляво. Беше светло и слънчево. Три скромни по размер помещения преминаваха едно в друго. Най-отпред беше мъничката кухня с барплот за хранене и за работа — защото жилището беше твърде тясно, за да се постави и бюро. Следваше преходна дневна с малък диван и телевизор. Зад нея се намираше спалнята — там имаше само легло, нощно шкафче и гардероб. Не носех много багаж и бързо наредих дрехите си в гардероба. Изпробвах леглото — високо и удобно.
На нощното шкафче бе оставена книга. На корицата й видях портрета на Макс Якоб от 1907 г., създаден от Пикасо за неговия приятел поет. Моята добра поличба — видях я на снимките в интернет и я помислих за картина. Оказа се каталог от изложба. Реших вечерта да го разгледам в леглото.
Тананикайки, отворих кухненските шкафове и намерих всичко, от което щях да се нуждая през следващите две седмици. Любезната хазайка бе оставила кафе, захар, някои подправки, ориз, кубчета бульон и други важни неща.
Направих си първото кафе в парижкото си жилище и седнах на барплота в кухнята, откъдето виждах парижкото небе. Седях, пийвах си от кафето, оглеждах се и се радвах на необичайната си свобода. После ми хрумна нещо. Извадих цветното копие на снимката от чантата си и го забодох на стената с кабърки, намерени в кухненското чекмедже. Подредих върху барплота книгата за парижката бохема, листове за писане и моливи. Ето че жилището ми придоби лични нотки. Чувствах се великолепно.
След като се аклиматизирах, излязох от къщата, за да се запозная с улицата. От супермаркета си купих малко плодове и зеленчуци, мляко, масло и йогурт. После влязох в близката млекарница и си избрах най-хубавото от предлаганите сирена. На улицата имаше много заведения и неколцина търговци на вино. Взех си бутилка „Креман“ и си купих багета от пекарницата в съседната къща — ето откъде идваше миризмата на кроасани и ванилия. При влизането си установих, че пещта е в задните помещения, значи точно до моето малко жилище.
— Добър вечер, мадам — поздрави продавачката.
Подаде ми още топлия хляб и коричката изхрущя обещаващо през хартията. Вече имах всичко за първата си вечер в Париж.
Седнах на барплота и се загледах в небето, оцветено във вечерните си багри. Нежнорозови облачета на фона на бледа синева. „Като живописно платно“, помислих си. През отворения прозорец влизаше цвърчене на птици — навярно повяваше от гробището „Пер-Лашез“, което се намираше само на няколко крачки. Вече бях решила на следващата сутрин да отида първо там.