— Кой знае, може пък спонтанно да направя нещо друго. В крайна сметка тук няма да се съобразявам с никого! — почти извиках.
Отпих глътка вино и със замах отворих лаптопа. Във входящата поща ме очакваше имейл от Етиен. Този мъж беше невероятен. Сякаш бе предусетил, че писмото му ще пристигне в точния момент! Дълго се бях колебала дали да му пиша за намерението си да дойда в Париж и накрая се бях отказала. Смятах първо да се настаня и тогава да наваксам всичко пропуснато. Смятах също да изчакам, за да съм сигурна в чувствата си.
Сега знаех, че през цялото време съм чакала вест от него. Отворих имейла.
Уважаема Лили Марлен,
Изглежда, не сте получили предишния ми имейл. Преди около две седмици ви писах, че съм открил материали за Виан Ренар в Националната библиотека. В папката прочетох името Дейвид Марлоу Скот редом с нейното, следователно няма съмнение, че това е „вашата“ Виан.
Открих и още нещо! Навярно сте проследили пренасянето на тленните останки на четиримата борци от Съпротивата в Пантеона. В тази връзка също попаднах на името Виан Ренар. Бих могъл, естествено, да ви съобщя писмено резултатите от разследването си. Ако сте съгласна, ще отида в Националната библиотека вместо вас и ще прегледам папките. Много бих желал обаче да отидем заедно. Така ще ме направите щастлив.
Ако прочетете този мейл, отговорете ми, моля!
Ваш нетърпелив Етиен
Караниците с Жан-Луи бяха ангажирали цялото ми внимание и нерви. В Сет бях объркана и несигурна, главата ми гъмжеше от лоши мисли. Не исках да отговоря на Етиен в такова състояние.
Сега обаче, под парижкото небе, с чаша „Креман“ в ръка, се чувствах съвсем различно. Бях се освободила от огромен товар. Прочетох имейла още веднъж.
Какво означаваше, че е попаднал на името на моята пралеля и по друг повод? Във връзка с борците от Съпротивата срещу немската окупация. А може би във връзка с колаборационистите? Би било ужасно. Междувременно бях превърнала Виан в пример за подражание и щеше да е много страшно да открия, че е била колаборационистка. Във всеки случай това би било основателна причина хората в Сен Флоран да говорят шепнешком за нея. Не. Тя е заминала за Париж много преди войната. Не. Със сигурност не е работила за германците.
Енергично поклатих глава, пийнах още малко вино и си отчупих парче багета, за да си гребна малко от прекрасното меко сирене „Сен Нектар“.
Натиснах клавиша за отговор и започнах да пиша бързо.
Скъпи Етиен,
За няколко дни съм в Париж и много бих искала да прегледам документите заедно с вас, както и да чуя какво друго сте открили.
Кога ще ви е удобно?
Марлен
Отговорът пристигна незабавно.
Още сега! Искате ли да се срещнем в „Кафе дьо Флор“? След час? Моля ви, не казвайте не. Сега сте толкова близо до мен!
Етиен
Нещата се развиваха много бързо.
Среща в известното „Кафе дьо Флор“? Звучеше добре. По време на пътуването бях прочела нещо за заведението в книгата за парижката бохема. Аполинер бе основал там литературно списание, там беше създадено понятието „сюрреализъм“. По време на и след Втората световна война кафенето е било много посещавано. Най-известните му гости са били Пол Сартр и Симон дьо Бовоар — те са създали ново поколение от творци бохеми.
Подходящо за Етиен да избере точно това кафене. А може би имаше сведения, че Виан и Дейвид също са го посещавали? Любопитството ми растеше.
На екрана пламна ново съобщение.
Марлен? Нали ще дойдете?
Да, отговорих. Веднага проверих как най-бързо да стигна до „Сен Жермен“. Имах късмет: по улица „Баньоле“ минаваше автобус към Бастилията, а там щях да се прекача в посока „Сен Жермен“.
Сложих си малко червило, погледнах се в огледалото до входната врата, сбогувах се с малкото си жилище и излязох. Автобусът дойде много скоро. Качих се, седнах до прозореца и се загледах в града. Мъж на улицата ми се усмихна и аз също му се усмихнах. Нали Етиен ми бе направил комплимент за омайната ми усмивка! Облегнах се на седалката и се почувствах неотразима.
Беше страхотно да пътувам с автобус през Париж. Оказа се обаче, че единствено аз се радвам на гледката. Пътниците гледаха пред себе си или зяпаха в телефоните си. Дощя ми се да ги раздрусам. Нима не знаеха какво щастие е да живеят в най-красивия град на света? Отначало се спуснахме към Сена. Автобусът мина през двадесети, после през единадесети район. Запомних имената на спирките. През следващите дни щях да си взема колело под наем — имаше ги навсякъде в града — и да мина това разстояние с колело. Спомних си Жан-Луи. Бях му предложила обиколка с колела, но той не бе пожелал. „Да не съм уморен от живота!“ — заяви ми и се плесна по челото. После отново се замислих за Етиен. Той обикаляше Париж с колело. Автобусът зави надясно, влезе във „Фобур Сен Антоан“ и пред мен грейна зелената колона на Бастилията със златната фигура на свободата. Отново се усмихнах. Обиколихме прочутия площад и видях отляво Новата опера. В този момент бях истински щастлива.