Слязох в другия край на площада и се прехвърлих на линия 86. Прекосихме Сена и видях „Нотр Дам“. Минахме покрай театър „Одеон“ и най-сетне спряхме на булевард „Сен Жермен“. Слязох. При нормални обстоятелства щях да съжалявам, че не мога да продължа. С радост бих обиколила града, но сега ми предстоеше среща с Етиен Виардо.
Влязох в кафенето уверена, че на лицето ми грее широка усмивка. Потърсих Етиен първо на остъклената тераса. Аз бих седнала точно тук, на една от малките зелени маси, защото навън беше хладно, а вътре нямаше да мога да наблюдавам минувачите. Не го открих никъде, затова минах през стъклената врата и се порадвах на плочките с красиви шарки. Върху жълта основа беше написано със зелено „Кафе дьо Флор“.
— Добър вечер, мадам — провикна се насреща ми келнер. — За един човек?
— Имам уговорка. За двама, моля. Но не виждам господина.
— Заповядайте, седнете. Желаете ли да ви настаня в нашата зимна градина?
Келнерът мина напред и ми предложи маса на първата редица с чудна гледка към широкия тротоар.
Едва седнах и забелязах Етиен. Пристигна с колелото си, спря рязко и слезе с елегантно движение. Вдигна колелото с невероятна лекота и го заключи за близкия уличен стълб. Приглади си косата и се запъти с дълги крачки към кафенето.
Видя ме веднага и лицето му засия.
— Не знаете колко щастлив ме правите, Лили Марлен — каза той. — И вие като мен обичате да седите на терасата.
Наведе се и ме целуна по двете бузи. Само веднъж, ала достатъчно, за да усетя приятния му аромат. Кожата му бе затоплена от карането на колело. Мирисът му беше тръпчив и много мъжки.
Защо винаги ме наричаше Лили Марлен? Всъщност мразех да се обръщат към мен с това име, а злобната забележка на Жан-Луи по телефона не бе намалила това чувство. С Етиен обаче беше друго. Не допусках той да има задни мисли. Очевидната му радост да ме види ме смути. Изведнъж изгубих самоувереността си. Не знаех какво да кажа.
Той спаси положението.
— Поръчахте ли вече? — попита. — Ако не, предлагам Touraine, вино от Турен, много е добро. А после ще ми разкажете как решихте да дойдете в Париж. Къде се настанихте? Колко време ще останете? Как живяхте след последната ни среща?
Келнерът донесе бяло вино и купичка с маслини и мариновани чушки. Докато отваряше бутилката с опитни движения, аз започнах да разказвам.
— … и сега съм тук, по-точно от днес. Наех си жилище. Възхитително е. Много се зарадвах, че точно днес ми изпратихте мейл. Каква случайност!
Лицето ми засия, но изведнъж всичките тези приказки и засмяното лице ме притесниха. Смутено отместих поглед.
Той очевидно не намираше нищо лошо в поведението ми и постепенно се успокоих.
— Значи, сте си наели жилище? Това ми харесва. Много по-удобно е от хотел.
— Добре, но сега е ваш ред да отговаряте на въпроси. Какво открихте за моята пралеля?
Етиен посегна към чантата, която бе оставил на свободния стол, и извади картонена папка.
— Съвсем случайно попаднах на тази следа. Вижте сама, тук…
Показа ми статия от списание, публикувана по повод пренасянето на тленните останки на борци от Съпротивата в Пантеона. Погледнах го въпросително. Не разбирах какво общо има тази статия с Виан.
— Имам предвид този списък. Погледнете!
Етиен ми показа снимка на списък, отпечатан на машина. Типографията и оръфаните краища подсказваха колко е стар. Най-отгоре пишеше „Полицейска префектура“, следваше „Списък на лица, подлежащи на арест“. По азбучен ред бях вписани фамилни имена, лични имена, дати на раждане и професии. Някои имена бяха зачеркнати, други изцяло заличени. Видях и няколко обградени с плътна линия. Проследих списъка, докато стигнах до буквата Р и прочетох името Виан Ренар.
— Мили Боже! — пошепнах. — Как намерихте този списък?