— Нали ви казах, съвсем случайно. Тази сутрин прелистих списанието и погледът ми спря върху името на пралеля ви. Добре ли сте?
— Да, разбира се. Не, всъщност не! Значи, са я арестували? Да не би да е попаднала в Гестапо?
Вцепених се от ужас. Не исках да си представя какво е означавало това за Виан. Изпитах силно съчувствие.
— Аз само… Не очаквах това. Какво ли се е случило?
Не знаех какво да кажа. Мълчах и се взирах пред себе си. Виждах подземията на Гестапо, измъчени хора, натоварени в камиони, изправени пред командите за разстрел… Очите ми се напълниха със сълзи, ала не изпитах потребност да ги избърша.
— Чуйте ме, Лили Марлен. Това е страшно, но все още не знаем нищо със сигурност. За щастие оттогава е минало много време.
Взе ръцете ми в своите и ме погледна. Постепенно се успокоих. Топлината, която излъчваше, се пренесе от пръстите ми към раменете и се разпространи по цялото ми тяло. Беше невероятно утешително. Овладях се.
— Простете, че ви съобщих тази вест така внезапно. Трябваше да ви предупредя. Съжалявам.
Извади от вътрешния си джоб снежнобяла кърпичка и ми я подаде. Този жест на нежна загриженост окончателно спечели сърцето ми. Никога досега не се беше случвало мъж да ми даде кърпичката си! Попих сълзите от бузите си и му я върнах.
— Дали има начин да разберем какво се е случило? — попитах. Гласът ми все още трепереше.
— Както казах, нямах време да потърся източника на информацията. Не знаем нито от коя префектура е съставен списъкът, нито дали хората от този списък наистина са били арестувани и какво е станало с тях. Липсва дата. Според мен обаче — да, има начин да научим повече.
Отново „ние“. Хареса ми.
— Например, да се свържем със сдруженията на някогашните борци от Съпротивата?
— Добра идея, ако този списък се отнася до арестуването на противници на Хитлер. Или да се заровим в архивите. Защо да не потърсим и в списъците с отличия? Положително ще намерим нещо.
— Бих предпочела да започнем в библиотеката.
— Защо?
— Защото е редно да вървим хронологично. Ако в Националната библиотека има документи за Виан и Дейвид… Изхождам от предположението, че след началото на войната Дейвид е бил принуден да напусне Франция, нали е англичанин.
— В енциклопедията пише, че следите му се губят по време на войната. Твърде е възможно да са го взели в армията.
Кимнах.
— Документите в библиотеката са от годините до 1939, а съпротивата срещу Хитлер и немската окупация на Франция започва през май 1940 година, с навлизането на армията.
— Добра комбинация. Така ще направим.
— Ние ли?
Той ме погледна уплашено.
— Не желаете ли да ви помагам?
Уплахата му ме трогна. Исках да е до мен, разбира се. Двамата заедно щяхме да открием повече, освен това той ме интересуваше като мъж и така щях да го опозная по-добре.
— Ще ми помагате, естествено. Просто си помислих, че може би нямате време.
— Ще намеря време, Лили Марлен.
Поговорихме още малко какво би могло да означава името на Виан в списъка и изведнъж млъкнахме.
Внезапно осъзнах близостта му. Масата в бистрото беше малка и седяхме плътно един до друг, не можеше другояче и ръцете ни често се докосваха. По едно време посегнахме едновременно към маслините и пръстите ни се допряха. И двамата се отдръпнахме, сякаш ударени от светкавица. Той ме гледа дълго, аз сведох очи. Нещо неизречено стоеше между нас. И двамата знаехме, че помежду ни има привличане, но аз още не бях готова да го приема. Обърканите чувства, вълнението и успокоението от присъствието на Етиен — всичко това непрекъснато ме вадеше от равновесие. Правехме се, че се интересуваме само от съдбата на Виан Ренар, но имаше и още нещо. Понякога Етиен ме гледаше колкото втренчено, толкова и замислено. Много исках да го попитам какво означава това, но мълчах, защото подозирах какво ще каже. Още не бях готова.
Местех се нервно на стола си и накрая станах.
— По-добре да си вървя. Ще се видим утре.
Той също стана.
— В десет пред Националната библиотека?
Кимнах и си тръгнах. Усещах погледа му в тила си.
Чух още как каза тихо:
— Тогава спете добре през първата си нощ в Париж.
Двадесет и девет
Отключих вратата на жилището на улица „Баньоле“ в приповдигнато, дори дръзко настроение. Настаних се на дивана и се засмях на себе си. Какво опияняващо чувство: да дойда в Париж, сякаш се връщам у дома! Легнах си, но след малко станах да отворя прозореца. Мекият нощен въздух ме приласка. Обърнах се настрана и с радост помислих за следващия ден. После заспах като пън. Или като ангел. Във всеки случай спах така добре, както отдавна не ми се беше случвало.