Събудих се и първата ми мисъл беше почти същата като предишната вечер на заспиване: „Ти си в Париж! Можеш да правиш каквото искаш! Дано откриеш нещо ново за онази пралеля.“ А после си помислих: „Ще се срещнеш с Етиен!“.
Станах и включих машината за кафе. Мобилният ми телефон лежеше на барплота. Проверих дали има съобщение от Жан-Луи. Нямаше, но не се учудих. Жан-Луи много трудно правеше първата крачка, когато се налагаше да изясни проблем или да реши спор. Седеше и чакаше нещата да се оправят. Реших да му се обадя довечера. Утре щеше да отлети за Агадир, редно беше поне да му пожелая добър полет. Все пак бяхме женени.
Взех си душ, облякох се със светкавична бързина. Вечерта си бях купила „Льо Монд“. Прелистих разсеяно няколко страници и стана време да тръгвам.
Етиен вече ме чакаше.
— Добро утро. — Пристъпи към мен с усмивка и ме поздрави с целувка по бузата.
— Чакахте ли ме? Закъснях ли?
— Не, ни най-малко. Аз пристигнах рано. Харесва ми да ви чакам.
Думите му ме смутиха. Не знаех накъде да гледам и се зарадвах, когато дойде време да минем през проверка.
Поради преустройството в градината на Националната библиотека бе поставен контейнер. Оставихме си чантите, за да минат през скенера, провериха и нас и ни позволиха да влезем. Етиен отиде право при отговорника на залата и му даде сигнатурите на документите. Попълни поръчката и двамата се настанихме на една от дългите маси.
Дотук общувахме непринудено, защото предстоеше да свършим нещо заедно. Сега обаче седяхме безмълвно един до друг и чакахме да ни донесат папките. От време на време се поглеждахме, но бързо отмествахме поглед. Колко ли време ще чакаме?
— Тук не позволяват да се говори — прошепна ми Етиен. — Който се осмели… — И той направи жест, сякаш му прерязват гърлото.
Неволно се засмях. Мъжът насреща ни, седнал зад огромна купчина книги, ми хвърли унищожителен поглед.
Отговорникът на залата донесе документите. Оказа се само една папка и аз много се разочаровах. Тънка картонена папка с ластици през двата външни ъгъла, за да не изпадат документи. Даже беше прихваната с допълнителен ластик. Свалих го внимателно, но той се скъса. Явно с годините беше прогнил.
— Нищо повече ли няма?
Погледнах въпросително Етиен. Той ми кимна окуражително и ми подсказа да погледна вътре. Отворих папката.
Най-отгоре видях списък, напечатан на пишеща машина.
Инвентар и произход на наследството на Виан Ренар
Дъхът ми спря. Всъщност досега не вярвах, че наистина ще намерим нещо. Ето ги документите, пред нас. Нищо че бяха толкова малко. Прелистих и открих върху втория лист надпис на ръка:
Конфискувано от полицейския комисариат на 19 юли 1943 година.
Внимателно извадих няколко листа. Не бяха много, около двадесет-тридесет. Между листовете изпаднаха снимки.
Веднага познах Виан. Съвсем малко момиче, сигурно на пет-шест години, с карирана рокличка. Снимката е била направена във фотографско студио, личеше си по изрисувания фон. Виан не се усмихваше, гледаше в обектива по-скоро предизвикателно, ако не тържествуващо.
— Приликата между нас е наистина смайваща — пошепнах. — Като дете изглеждах точно така. И често бях в лошо настроение.
Вдигнах снимката и я притиснах до сърцето си. Улових укорителния поглед на библиотекаря и побързах да я сложа отново върху масата. Не се насищах да я гледам. Тя беше живата връзка между мен и пралеля ми.
— Ще попитаме дали позволяват да направим копия. Хайде, първо да прегледаме документите — предложи шепнешком Етиен.
Кимнах.
— Първо снимките.
Следващата снимка беше на бебе. Намерихме и две снимки на малко момче, току-що проходило. Все още несигурно на крачетата си, то посягаше към нечия ръка, но не се виждаше на кого принадлежи тя.
— Кое е това дете? — попитах.
Етиен вдигна рамене.
На последната снимка бе фотографиран добре изглеждащ мъж с тъмна коса пред Айфеловата кула. Мъжът се усмихваше. Сигурно беше Дейвид. Обърнах снимката, но отзад имаше само дата. 1938 година.
Намерих пощенска картичка с английска марка, с клеймо от октомври 1939 година. Не успях да разчета точната дата.
Пристигнах благополучно. Мама е добре, фабриката работи. От три седмици съм мобилизиран, нямам право да кажа къде се намирам. Не рисувам, времето не е подходящо за изкуство. Рисуването не ми липсва толкова силно, колкото ти. Ще направя всичко, за да се върна при теб. Сигурно знаеш какво имам предвид. Иди при Дюдеван и вземи картините. Вземи парите. „След бала“ ти принадлежи. Не я продавай.