Обещах си през този уикенд да се държа безупречно и да намеря път обратно към Жан-Луи. Желаех да върна чувствата от първите ни години, за които си мислех току-що. Прогоних мисълта за Жюлиен. Никога не бях разказвала на Жан-Луи за него. Сигурно веднага щеше да забележи колко различни са чувствата ми към него и към Жюлиен. Първата истинска любов е голяма сила и редом с нея съпругът често изглежда съвсем дребен. Не желаех да го наранявам ненужно, затова не му говорех за тази част от живота си в Париж.
Отново погледнах към Жан-Луи — той се огледа и бързо откъсна голямо червено лале. Цветът му много подхождаше на тапетите в нашата стая. Скри лалето зад гърба си и отиде на рецепцията. Усмихнах се и застанах пред огледалото да си начервя устните. Започнах да се надявам, че всичко ще бъде добре.
Три
Разопаковахме багажа. Вече беше минало осем и двамата бяхме гладни. Решихме да хапнем някъде наблизо. През една улица имаше малък площад със средновековно излъчване, казваше се „Контрескарп“, на един ъгъл се намираше заведението „Делмас“. На терасата бяха наредени обичайните малки маси, столовете представляваха пъстра плетеница от червено и синьо. Във вътрешността подът беше от стари греди, гостите седяха в червени плюшени кресла. С келнерите, които балансираха над главите си пълни табли, сякаш се намират в цирка, „Делмас“ изглеждаше като реклама на парижко бистро.
— Това ще е любимото ми заведение за предстоящия уикенд — казах на Жан-Луи и се запътих към една маса на терасата. Едва седнахме и се появи келнер, завързал красиво дългата си черна престилка.
— Ако решите бързо, ще хванете намалението — съобщи той.
Поръчахме си коктейли и аз започнах да се кискам, защото се чувствах много добре и пиех твърде бързо. Поръчахме леденостуден Crѐmant от Лоара, към него препечен хляб с разтопено сирене и прясно смлян черен пипер. Наслаждавахме се на храната и наблюдавахме оживлението наоколо. На площад „Контрескарп“ също имаше водоскок, обграден с рожкови. Под едно дърво се бе устроил клошар, кучето му лежеше до него и двамата си деляха вечерята. По балконите цъфтяха герании в големи саксии. Къщите около площада бяха стари, на първия етаж, над малък магазин за хранителни стоки, между два прозореца на фасадата висеше истинска картина. Au Nѐgre joyeux — пишеше отгоре. „При щастливия негър.“
— О, Париж е красив — въздъхнах щастливо.
На следващата сутрин предложих първо да отидем на брега на Сена. Нали точно там, на двата острова Сите и Сен Луи, е било положено началото на града.
— А после ще завладеем остатъка от Париж, като описваме все по-широки и по-широки кръгове. Ще видиш, Париж не е чак толкова голям. Пътят от „Сакре Кьор“ до Сена е просто една малко по-дълга разходка.
— Искаш да видим Сена? С удоволствие. И аз искам да я видя. Задължително е за всяка влюбена двойка. Имам предвид онзи мост.
— Кой мост? Сигурно мислиш за „Пон Ньоф“? Заради филма?
Жан-Луи ме погледна озадачен през малката маса за закуска. Седяхме на слънце пред хотела. Помолихме жената, която ни обслужваше, да ни сервира закуската навън. Жан-Луи намаза пресния кроасан с ягодов мармалад и обясни:
— Говоря за онзи… „Пон дез Ар“. Където висят катинарчета.
Спомних си, че съм чела за този мост. По железния парапет висят хиляди и хиляди катинарчета, на които любовните двойки са написали имената си. А ключовете хвърлят в реката.
— Там ли искаш да отидеш? И да окачиш катинарче?
Жан-Луи вдигна вежди.
— Нали и ние сме влюбена двойка? Даже сме на сватбено пътешествие.
Това беше вярно, нямаше как да го отрека. Жан-Луи обичаше да прави неща, които правеха всички. С колегите си бе участвал в Ice Bucket Challenge[5] и щеше да си купи даже стик за селфита, ако не се бях възпротивила — не можех да си представя да се разхождам из Париж като най-обикновен турист със стик за селфи.
— Окей, тогава да тръгваме. Ще вървим пеша, съвсем близо е.
— Мисля си дали да не ида да видя колата. Само за да съм сигурен, че си е на мястото…
Нямах нищо против.
— Добре, върви. Аз ще си седя тук на слънце, докато се върнеш.
— И ще се потопиш в спомените? — попита с усмивка той.
— Добра идея — отговорих.
Изпих си кафето, отметнах глава назад и се загледах в околните къщи. На третия етаж жена поливаше цветята на балкона. На съседния балкон мъж четеше вестник, радио работеше тихо. В короната на кестена цвъркаха врабци. Пуснах няколко трохи близо до стола си и птиците мигом долетяха. Извадих картата на града, за да проверя на какво разстояние е хотелът ни от Сорбоната, и установих, че се намирам само на две пресечки от някогашния си ежедневен път. Преглътнах. Винаги слизах само две метростанции по-нататък. А след лекциите често пиех кафе с Жюлиен в бара на ъгъла… Внезапно се почувствах неловко. Запитах се дали ще имам смелостта да мина по същия път с Жан-Луи, да седна в същото кафене, на същата маса. Дали ще е почтено спрямо него?
5
Кампания, проведена през лятото на 2014 година с цел да се наберат средства за борба с болестта амиотрофична латерална склероза, позната също като болестта на Шарко или болестта на Лу Гериг — невродегенеративно заболяване, при което отслабва функцията на периферните нерви. Благодарение на интернет изливането на кофа леденостудена вода върху главата, последвано от призив за дарение, придобива световна известност. — Бел. прев.