Обичам те, Дейвид
Преглътнах. Дейвид Марлоу Скот. Това беше той. Художникът, нарисувал моята пралеля. Не е било поръчкова картина. Той я е обичал. Прочетеното се запечата в ума ми. Пралеля ми Виан е обичала английския художник и той я е обичал.
— Дюдеван? Май съм чувал това име — пошепна Етиен.
— Да не е някой приятел? — предположих.
— Или галерист. По-късно ще проверим. Нека първо да прочетем документите.
За съжаление не намерихме други писма. Само няколко статии от вестници от четиридесетте години, които оставихме настрана, и картата на Виан за хранителни продукти — почти всички купони бяха употребени. Появиха се и новини от някоя си Агнес — пощенски картички, където тя разказваше за някой си Беноа. Картичките бяха с линии и подателят можеше да напише накратко дали някой е мъртъв или ранен, дали е попаднал в плен или няма вести от него. На всяка картичка пишеше, че Беноа е добре и не се нуждае от нищо. Тези картички не казваха нищо и аз посърнах. За щастие в папката намерихме и три „истински“ пощенски картички. Там пишеше, че момчето се храни добре и е много кротко, от няколко дни казва мама, играе си с Клер и двамата са като братче и сестриче.
— Беноа със сигурност е момчето от снимките, но какво общо има с Виан? — попитах.
Етиен ми подаде лист хартия. Оказа се документ.
— Виж това. Намерих го между вестникарските статии.
Прочетох акта за раждане на Беноа Ренар, роден на 5 юли 1939 година в Маноск. В графата „майка“ бе вписана Виан Ренар, помощник асистентка в Ботаническата градина, живееща в Париж, в графата „баща“ — Дейвид Марлоу Скот, местожителство неизвестно.
— Беноа е синът й! Двамата са имали дете!
Опитах се да внеса яснота в мислите си, ала главата ми бучеше. Виан е имала син. Защо никой от семейството ми не знаеше за него? Или пък са знаели? Непременно трябва да съобщя новината на баща ми. В крайна сметка Беноа му е братовчед. Мой чичо! Покашлях се и се отпуснах на стола. Трудно ми беше да осмисля информацията.
— Знаете ли, най-добре да направим копия на документите, а после да си потърсим място, където да обсъдим положението — предложи Етиен.
Кимнах и станах бавно. Отидох да попитам библиотекаря дали е позволено да направим копия. За мое голямо облекчение той нямаше нищо против. Докато аз се занимавах с ксерокса, Етиен провери дали сме прегледали всички документи, отнасящи се до Виан и Дейвид.
Излязохме от библиотеката и тръгнахме по улица „Ришельо“. Напълно объркана, притисках копията до гърдите си.
— Ето, че си намерих чичо! — промълвих. — Какво ли още ме очаква?
— Елате, наблизо има много добро кафене. Да влезем в галерия „Колбер“. Само на няколко крачки е. Имате нужда да се подкрепите.
Етиен ме хвана под ръка и не ме пусна, докато не се настанихме на малка маса в кафенето.
Келнерът го поздрави като стар познат.
Поръчахме кафе.
Седях, опряла брадичка върху дланите си. Все още бях развълнувана и объркана.
Етиен се усмихна ободрително.
— А сега да разгледаме на спокойствие какво имаме, съгласна ли сте? После ще обсъдим положението. В библиотеката нямаше как да говорим.
— Така е. Мъжът отсреща беше готов да ни убие.
— Правеше се на важен. Е, добре, с какво разполагаме? Да започнем с пощенската картичка от Дейвид.
Извадих копието и му го връчих.
— Защо последните редове се четат толкова трудно?
Изглеждаха зачертани, но не съвсем.
— Явно се е намесила цензурата. Вижте, тук личат остатъци от печат. „Цензурирано“. Не разбирам обаче защо са зачертали последната забележка за картините. Кой знае какво си е помислила английската цензура.
— Или френската — допълних.
— Най-вероятно моливът, с който са зачертали редовете, с годините е избледнял и днес е възможно да прочетем написаното. Доколкото знам, тогава са използвали вид восъчни моливи. Боята просто се е разтворила.
— Значи, ние с вас знаем повече от Виан — проговорих замислено. — Тя не е узнала, че той й е подарил картината. Обяснението в любов също е било задраскано.
Преглътнах и с ужас установих как очите ми се пълнят със сълзи. Май започваше да ми става навик. Какво се случваше с мен? Извърнах глава, защото не исках Етиен да забележи. Смешно беше да се разрева заради едно пропуснато обяснение в любов преди повече от седемдесет години! Господи, наистина ли ще започна да проливам сълзи на публично място? Безпомощно стиснах очи.