Етиен усети в какво положение съм и направи единствено правилното. Ако се бе опитал да ме утеши или бе изразил съчувствие, щях да се почувствам неловко, щях да стана и да си изляза. И да не го видя никога вече.
Той обаче се направи, че всичко е наред.
— Почакайте! Допуснахме грешка. Нали идеята да вървим хронологично беше ваша. Преди това писмо, изпратено от Дейвид от Англия, стои актът за раждане на техния син. Дайте ми го!
Поех дълбоко дъх и се заех да преглеждам копията. Постепенно се овладях.
— Вижте, Беноа е роден през юли, а писмото на Дейвид е от октомври — установи той и сложи двата документа един до друг.
— Дали е видял сина си? — пошепнах. — Защото Беноа е роден в Маноск, не в Париж. Защо ли е отишла да роди детето си там?
— Няма как да разберем — поклати глава Етиен. — С какво още разполагаме? Картичките от онази Агнес, при която е живеел Беноа. Тя съобщава на Виан как е детето й. Писала е върху така наречените семейни картички, единствените, които са били разрешени за изпращане между свободната зона и територията под немска окупация. Така цензурата е държала всичко под контрол. Вижте! Предварително са печатали по няколко израза, засягащи здравето, училището и работата. Не е възможно да се добави важен текст.
Прегледах няколкото картички от Агнес.
— Тази обаче е различна. В нея се говори за лични неща. Сигурно е била прекарана контрабандно през демаркационната линия. Какво знаем още?
Гласът ми вече звучеше по-уверено.
Етиен прелисти няколко страници.
— Тук имаме още едно фамилно име: Мулен. Картичката е изпратена от Маноск.
— Там се е родил Беноа — напомних.
Етиен кимна.
— Напредваме. Агнес Мулен от Маноск. Сигурно ще я намерим. Вероятно е била кърмачка на Беноа, защото Виан не е имала възможност да отгледа детето си сама. Предлагам първо да потърсим Агнес Мулен. Ще тръгнем и по другата следа, която свързва Виан със Съпротивата.
— Навярно точно заради това не е живяла с детето си. Защото е било опасно — промълвих с въздишка. — Историята, опасявам се, никак не е весела — добавих. — Какво ли още ще открием?
— Искате ли да спрем? — попита Етиен.
Поклатих глава.
— Не. Чувствам се длъжна да разбера какво е станало с Виан.
Отново разгледахме снимките, прелистихме и статиите. Повечето бяха рецензии за художествени изложби. Само в една се споменаваше за творби на Дейвид в галерия „Дюдеван“.
— Ето го и него. Точно както си мислех. Дюдеван му е бил галерист. Затова й е писал да отиде при него и да вземе картините.
— Още един човек, за когото трябва да съберем сведения — заключих.
Етиен кимна.
— Разполагаме с много материал. Какво ще кажете да приключим за днес и да ви покажа пасажите? Би било жалко да не се насладите на красотата им. Хвърлихте ли им поне един поглед?
Не, не го направих, бях твърде развълнувана. Едва сега се огледах и останах поразена от разкошната архитектура. Навсякъде гипсови тавани с орнаменти, извити стълбища с красиви ковани парапети, пъстри плочки по пода и стените, витрини и прозорци от блестящо дърво, носталгични кълбовидни лампи. И много специални магазини. Пасажите били построени преди повече от сто и петдесет години от търговци. Редяха се магазин след магазин и парижани с гордост твърдяха, че човек може да измине пътя от Сена до Операта, без да се намокри. Всеки пасаж беше различен, всеки беше изпълнен с архитектурни чудеса. Открихме мънички магазинчета, запазили вида си от времето на откриването им; още пазеха праха на историята. Съвсем наблизо се издигаше огромният салон на Жан-Пол Готие.
Останах възхитена. Влязохме да се поровим в антикварно магазинче, където натрупаните покрай стените книги стигаха до тавана, а пътеките между етажерките бяха съвсем тесни. Постояхме пред витрината на магазин за бродерии и копринени цветя.
С анекдотите и очарованието си Етиен успя да ме разведри. Никога не бях срещала мъж, с когото се върви толкова леко и чието бъбрене прави следобеда невероятно приятен.
По някое време излязохме на открито.
— А сега? — попита той и ме погледна както при първото ни сбогуване, когато остана на стълбището. — Гладна ли сте? Искате ли да хапнем нещо?
— Друг път, може ли?
Със сигурност щяхме да прекараме чудесна вечер, но изпитвах потребност да се усамотя. Исках отново да прегледам копията, а и бях взела решение да се обадя на Жан-Луи.
— Благодаря ви за деня, за двете му лица. Насладих му се в пълна мяра.
Наведох се да го целуна за довиждане по двете страни. После се обърнах да си вървя, но той улови ръката ми.