— Лили Марлен, веднъж ви позволих да си отидете, без да ми дадете телефонния си номер. Няма да повторя тази грешка. Вече съм твърде стар за това. Не желая да общувам с вас само по електронната поща.
Усмихнах се и му издиктувах номера на мобилния си телефон.
— До утре — сбогувах се.
Прибрах се вкъщи с автобуса.
Когато хлебарката на улица „Баньоле“ ми пожела добра вечер и попита дали искам багета както винаги, осъзнах, че съм отново в Париж.
Изпълнена със задоволство, седнах зад малкия барплот и запрелиствах копията от библиотеката. Не знаех какво да мисля. Обадих се на татко и му разказах новините, най-вече за непознатия му братовчед.
— Затова ли не замина на почивка с Жан-Луи? — попита той. — Снощи дойде у нас и ни каза. — В гласа му звучеше загриженост.
— О, татко — промълвих. — И аз не знам какво става. Ще се обадя пак. Целуни мама от мен.
Затворих и набрах номера на Жан-Луи. Съпругът ми отговори едва на четвъртото позвъняване.
— Ало?
— Здравей, Жан-Луи, аз съм.
— Здравей.
— Как си?
— Събирам си багажа. Утре рано заминавам на почивка.
Гласът му издаваше непримиримост.
— Жан-Луи…
— Какво искаш?
Чух някой да шепне.
— Кой е при теб?
Той пое дълбоко дъх и изтърси:
— Е, добре, щом толкова искаш да знаеш! Франсин!
В този момент разбрах всичко.
— Предполагам, тя ще пътува с теб?
— И защо не? Няма да оставя билетът да пропадне. Ти замина. Но не се бой, Франсин ще има самостоятелна стая.
— Жан-Луи… — подхванах отново.
— Жан-Луи! Жан-Луи! — изимитира ме ядно той. — Какво всъщност искаш от мен? Като не ти е приятно, да не беше заминала за Париж, да не беше последвала глупавата си приумица! Като че ли има някакво значение какво е правила непознатата ти пралеля преди сто години!
— Ти просто не желаеш да разбереш, нали? Не се чувствам добре. Животът ми е…
— Хайде, пак старите номера! Искаш да намериш себе си. Вече не понасям да слушам тези глупости! Желая ти приятно търсене!
Жан-Луи издиша шумно и затвори. Взрях се изумено в тъмния екран, после запокитих телефона на пода.
Тридесет
На следващата сутрин получих есемес от Жан-Луи.
„Най-сетне — помислих си. — Успокоил се е, размислил е и иска да се извини или поне да поговори още веднъж с мен, преди да замине за Мароко.“ Ала се излъгах.
Къде си дянала проклетата екипировка за гмуркане?
Нито дума за извинение или обяснение. Нямаше дори поздрав. Защо се държеше толкова грубо? Заболя ме. После се запитах за какво му е екипировката. Нали мразеше да се гмурка! Поне така твърдеше всеки път когато му предлагах да се гмуркаме заедно. Навярно с Франсин ще му е по-приятно. За съжаление нямаше как да смачкам есемеса и да го хвърля в кошчето, макар че страшно ми се искаше да направя точно това.
— Всеки път щом се обадиш, побеснявам — заявих и изтрих съобщението.
Обзе ме безпокойство. Вече не бях в състояние да се съсредоточа върху документите, кафето изведнъж загорча. Поглед към часовника ми показа, че полетът на Жан-Луи е след четири часа. Навярно събираше последния багаж. Дали Франсин ще дойде да го вземе с новата си кола? Дали двамата ще се държат като двойка? Представях си всякакви сцени и сърцето ми се сви. „Няма да си разваля деня заради тях“, реших твърдо. Край с мрачните размишления. Нищо не мога да променя. Ще отида на дълга разходка в „Пер-Лашез“. Там ще се успокоя.
На път към гробището видях плакат за изложба, посветена на сътрудничеството на французи с германците по време на окупацията. Мигом промених плана си за деня. Бях попаднала точно на моята тема! Националният архив се намира в средата на „Маре“, един от най-старите градски квартали, със средновековни улици и много внушителни жилищни домове с колонади и вътрешни градини на десния бряг на Сена. Построени от благородници, някога ги наричали „отел“. По време на следването си често ходех да работя в Националния архив и сега минах с добро чувство през портите на голямата сграда.
Изложбата ме потисна. Стана ми тягостно, докато гледах уличните табели на немски и развяващите се знамена с пречупен кръст пред най-красивите парижки сгради. На заден план бяха поставени високоговорители, от които звучаха гласовете на френски политици, възхваляващи германците и нова Франция, където най-важни били не демократичните ценности, а „националната революция“, отечеството, работата и семейството. Имаше много снимки на държавния глава Петен[35] и Пиер Лавал[36] заедно с германския посланик Ото Абец или с Хитлер. Видях Рене Боске[37] Рихард Хайдрих, отговорни за преследването и убийствата на еврейското население във Франция и Германия. Снимката е била направена два месеца преди печално известната акция на велодрома[38] „Д’Ивер“. На 16 и 17 юли 1942 година само в Париж били арестувани тринадесет хиляди френски евреи. Събрали ги на велодрома, за да ги депортират. Други снимки показваха манифестации на млади французи пред Операта — маршируваха с вдигнати за Хитлеровия поздрав ръце. Най-страшни за мен бяха безбройните писма, в които парижани предаваха своите съседи. Останах ужасена от изпълнените с омраза редове. Някои доносници гордо се бяха подписали с имената си. С отвращение разгледах плакатите, от които мъже с остро изсечени лица обявяваха, че от този ден нататък ще печелят пари в Германия. Вече бях чувала за STO — Service du Travail Obligatoire, Служба за задължителна работа за французите. Ала не знаех, че от август 1942 година всички мъже от 18 до 50 години, както и неомъжените жени до 35 години, са били задължени да заминат на работа в Германия, след като призивите за набиране на доброволци не са дали добри резултати. Дядо ми Жак, мъжът на Одил, е бил един от тях. Дали са го принудили да замине, или се е записал доброволно? Във всеки случай към края на войната е умрял в Германия. Баба Одил никога не говореше за него. Малкото, което знаех, беше от разказите на баща ми, а той е познавал баща си само като невръстно дете. Всъщност изобщо не го е познавал. В този момент безкрайно съжалявах, че не съм разпитала Одил за миналото и семейството й. Ала когато човек е млад, не се интересува от старите истории, освен това Одил винаги беше живяла според мотото: „Миналото — минало. Приключилото няма да се върне.“
35
Филип Петен (1856–1951) — герой от Първата световна война, установява колаборационисткия режим на Виши, държавен глава през периода 1940–1944 г. — Бел. прев.
36
Пиер Лавал (1883–1945) — френски политик, четири пъти министър-председател, участва в правителството на Виши, след войната осъден за колаборационизъм и екзекутиран. — Бел. прев.
37
Генерален секретар на полицията по време на режима във Виши, отговорен за депортирането на хиляди френски евреи. — Бел. прев.
38
Велодром е място за колоездене или колоездачен стадион. По-рано велодромите са били разположени на открито, в днешно време обикновено се строят на закрито, особено ако ще се провеждат състезавания на високо ниво. Изграждането на велодром е скъпо и обикновено се извършва в големи градове с участие на Олимпийски игри. Велодромът е изработен от дърво или бетон. Бел. ел. кор.