Открих и друга интересна подробност за принудителната работа в Германия: когато натискът се засилил и след февруари 1943 година започнали да изпращат цели набори във фабриките на „БМВ“, „Даймлер Бенц“, „Сименс“ или „БАСФ“, много млади мъже и жени решили да минат в нелегалност и да се борят с окупаторите. На чия страна е застанала Виан, близначката на Жак? Дали ще разбера някога? Потънала в мисли, излязох от изложбата. Напуснах затъмнените помещения, където се разкриваше един от най-мрачните периоди във френската история. Стъпих отново на слънчевата, оживена улица и въздъхнах облекчено.
Следващите дни прекарах почти изцяло в различни парижки музеи и архиви. Вечер ходех на кино, гледах филми от тридесетте и четиридесетте години. Потопих се възможно най-дълбоко в онова време, за да добия чувството какъв е бил Париж на моята пралеля Виан. Надявах се по този начин да се доближа до нея. Същевременно се ровех в мрежата. Вече не помня как стигнах дотам, но на страницата на регионалния архив в Монпелие открих изказвания на някогашни борци от Съпротивата. Вслушвах се в гласовете на възрастни мъже и жени от родния ми град Сет, които разказваха своята история. Повечето били куриери, носели храна на ранени англичани, броели вражеските камиони. Някои обаче се сражавали с оръжие в ръка срещу омразните окупатори, взривявали мостове и освобождавали от затворите арестувани другари. Смели хора, готови да умрат за каузата, ежедневно заплашени от арест, разстрел или депортиране.
— Каква добра находка! — зарадва се Етиен, когато му разказах за Монпелие. — Идвате в Париж и откривате точно този архив!
Отново, както почти всеки ден, се срещнахме в синия час в „Кафе дьо Флор“. То стана нашето любимо заведение. Вече знаех името на келнера — Марсел, а той научи, че любимата ми маса е в ъгъла на вътрешната тераса.
Живеех с усещането, че разплитам пуловер: бях уловила края на нишката и я навивах на кълбо. Разплитането продължаваше.
Работата ме погълна. Трескаво четях всичко, до което успявах да се добера. Барплотът в жилището ми вече не побираше всичките ми находки, затова започнах да окачвам бележките си с кабърки по стените. Стаята заприлича на помещение от криминален сериал, където разследващите подреждат уликите по стените. Често заставах пред моята стена с резултати и дълго разглеждах находките си. Картината, снимките, картичката от Дейвид, хронология на войната и на съпротивата, план на Париж… Събирах все повече подробности от живота на Виан. Болезнено ми липсваше снимка, която да я показва горе-долу на моята възраст. Много исках да знам дали и тогава е приличала на мен. Прелистих подлистниците на вестници от онова време с надежда да я видя на снимка при откриване на някоя изложба, но напразно.