За съжаление следата на Агнес Молине също не даде резултат. Оказа се, че е починала още в началото на шестдесетте години. Затова пък в Париж открих няколко старчески дома за участници в Съпротивата. Смятах през следващите дни да се обадя навсякъде.
Все още не знаех къде е било мястото на Виан. Съпротива или колаборация? Бях твърдо убедена, че е участвала в Съпротивата — иначе нямаше да попадне в списъка за арести. Липсваше ми обаче доказателство. Това ме изнервяше и често обсъждах въпроса с Етиен.
Понякога се отдавах на разследванията цял ден. Ако не напредвах и когато ми се схващаше тилът, излизах да се поразходя из Париж.
Открих нещо и за самата мен: изпитвах невъобразимо удоволствие да съм сама със себе си. През последните десет години почти бях забравила това състояние. Наслаждавах му се в пълна мяра, беше ми приятно да прекарвам дните си, както аз смятам за правилно. Навярно Париж с безбройните му атракции и малки красоти е създаден специално за хора, които се оставят течението да ги носи. Никога не се чувствах самотна, бях си напълно достатъчна. Стигнах дори дотам да мисля, че сама съм по-щастлива, отколкото с Жан-Луи. Това прозрение ми причини болка, но в него имаше и нещо целебно.
Често попадах случайно на непознато място в Париж. Харесвах идеята да опозная града по този начин. И разполагах с достатъчно време да го правя. Просто слизах някъде от метрото и изследвах околността. Един ден се озовах в Девети район близо до Операта. Пред мен се виеше „Улицата на мъчениците“, изкачваше възвишението към „Сакре Кьор“ и аз реших просто да тръгна нагоре. Това е хубавото в Париж: все едно къде се намираш, на всяка улица те очакват открития и градът те омагьосва.
„Улицата на мъчениците“ се оказа очарователно място. Запитах се дали дължи името си на факта, че води право към базиликата „Сакре Кьор“. Или каещите се са минавали по стръмния път към върха на хълма, или са нарекли улицата на разстреляните след Парижката комуна през 1871 година — мнозина са били от този квартал. И двете версии ми изглеждаха убедителни.
На много места улицата се отваряше и разкриваше озеленени пространства, напомнящи за италианска пиаца: пейки под дървета, в средата павилион, наоколо кафенета. Едно от площадчетата носеше името на филмовия актьор Лино Вентура. Засадените от двете страни дървета потапяха алеите в мека сянка. Вляво и вдясно се отделяха тесни странични улички, видях и зелени пасажи, преградени с решетка. Грижливо поддържаните входни врати ми напомниха за площади и градини в провинцията. По цялата фасада на къщите имаше широки балкони с богато украсени парапети от ковано желязо. А на самата улица се намираха няколко красиви бутици с изискани дрехи и обувки. Мястото беше и истински рай за гастрономите: малки ресторанти и бистра, кафе-барове и магазинчета за деликатеси, за чай и шоколад. Клиентите, изглежда, бяха от типа „б-б“ — буржоазия и бохема — добре облечени, интелигентни, с екологично съзнание и леви настроения, самоуверени.
Седнах в едно бистро и си поръчах парче чийзкейк с малини. Погледнах надолу по улицата и установих, че съм се изкачила доста високо. След половин час станах и продължих да се изкачвам. Близо до булевард „Клиши“ кварталът се преобрази. Наоколо се издигаха празни къщи — дали щяха да ги ремонтират, или да ги съборят. Трябваше да внимавам къде стъпвам.
Минах покрай един brocante — истински вехтошарски магазин, тук не продаваха фалшификати за туристи. Табелата гласеше L’objet qui parle — „Нещото, което ти говори“. Името ми хареса и реших да вляза. Озовах се в помещение от около двадесет квадратни метра, натъпкано до тавана. Очевидно собственикът се беше специализирал в продажбата на насекоми под стъкло. Видях пеперуди и бръмбари във всякакви форми и големини. На една етажерка бяха подредени аптекарски инструменти и шишета с разни течности. На съседната, под красиви стъклени капаци с форма на камбана, се съхраняваха крехки растения. В днешно време с такива „камбани“ покриват тортите в кафенетата. Най-горе, почти под тавана, висяха картини — това беше единственото свободно място. На повечето бяха изобразени мъже в черни дрехи. Срещнах погледа на свещеник с гладко, зачервено детско лице. Гледаше ме обвинително, в очите му се четеше коварство. Неволно си спомних „Измамникът картоиграч“ на Жан дьо ла Тур. Бях абсолютно убедена, че онзи мъж гледа мен.
— Намерихте ли си нещо?
Потърсих откъде идва гласът. Вече се питах къде е собственикът. С усмивка познах брадатия млад мъж, който седеше на столче пред магазина, печеше се на слънцето и пушеше.