— Какви са онези картини горе? — попитах. — Особено ме интересува онзи дяволски свещеник в средата.
— Искате ли да го видите отблизо? — попита собственикът.
Кимнах, макар да нямах представа как картината ще слезе при мен. С голямо учудване проследих как младежът излезе и скоро се върна със стълба. Откъде я бе намерил толкова бързо? Пренесе я предпазливо през магазина и я постави пред картината.
— Заповядайте — покани ме с широк жест. — Ще я държа здраво, за да не паднете.
Почувствах се малко смешна, докато се изкачвах по стълбата. Най-сетне застанах очи в очи със свещеника. Отблизо се виждаше лакът. По бузите беше невредим, затова блестяха така силно. По-надолу се бе напукал — навярно платното е било навито на руло. Очите на свещеника ме пронизваха. Стана ми неприятно. В същото време погледът ме предизвикваше.
— Ако си спомням добре, отзад е подписана — съобщи младият мъж отдолу.
— Известен ли е художникът?
— Не — отговори през смях собственикът. — Не бързайте, разгледайте я спокойно. Чуйте какво има да ви каже.
— Точно това се опитвам да изясня. Той… подиграва ли ми се?
— Купете платното и ще разберете. Давам ви го за четиристотин.
— Хм — промърморих и продължих да оглеждам свещеника. После предпазливо слязох по стълбата. — Триста и петдесет.
— Съгласен.
Сега беше негов ред да се качи до тавана, за да откачи картината. Засмях се.
— Бихте ли ми я опаковали?
— Тук не е „Монопри“[39] — отвърна той с доста нахална усмивка.
Взех картината, както си беше в рамката, и си тръгнах към къщи.
Поставих я на пода в дневната. Така щях да я виждам добре, докато седях зад барплота. Лека-полека жилището се пълнеше с мои находки и това ми харесваше.
Днес си бях купила картина. Просто така. Това също ми харесваше.
Утре щях да я покажа на Етиен и да го попитам какво мисли.
Тридесет и едно
Етиен! И на него се дължеше, че се чувствах толкова лека и изпълнена с жажда за действие — също както някога, по време на следването ми. Всяка уговорка за нова среща в „Кафе дьо Флор“ беше за мен обещание и през целия ден очаквах вечерта с радост.
Тези дни несъмнено бяха най-хубавите в живота ми. С радост оставах сама със себе си, а перспективата да се срещна с него вечерта правеше самотата ми още по-прекрасна. Често не оставахме дълго, само за аперитив и няколко маслини, но аз се наслаждавах на всяка минута от този час с него. През повечето време говорехме за Виан и за новите ни открития. Оказа се съвсем лесно да свикна с присъствието му. Обичах да съм с него.
През първата ми неделя в града направихме обиколка с колела.
— В Париж няма как да се объркаш — каза ми Етиен, преди да потеглим. — Париж е красив навсякъде.
Погледнах го изумено.
— Вчера и аз си помислих почти същото. Няма значение къде се намираш, просто слизаш от метрото и навсякъде ще откриеш нещо красиво.
— За пореден път си проличава колко добре си подхождаме.
Много парижки улици и цели квартали, например „Маре“, в неделя са затворени за автомобили. С часове карахме по улиците и аз разполагах с всичкото време на света, за да се възхищавам на къщите, балконите, терасите на кафенетата, каналите, кръстовищата, кината и театрите, да разглеждам до насита. Великолепен ден, в който всичко беше на мястото си.
А Жан-Луи упорито отказваше да обиколим града на велосипед! Мъжът ми не ми липсваше и за първи път не ме мъчеха угризения на съвестта. Предишния ден му бях пратила лицемерен есемес — питах го дали е добре и как си прекарва почивката. Не възнамерявах да му се обадя. Не желаех да говоря с него. Очевидно и той се чувстваше по същия начин. Досега не бях получила отговор.
Редно ли е да се каже, че един мъж ти действа добре? Особено когато не е съпругът ти? С Етиен се чувствах точно така. Радвах се на всяка среща с него. Той се държеше съвършено учтиво, беше очарователен и главното — остроумен. Правеше ми комплименти, с него винаги ми беше добре и се харесвах. По време на брака си с Жан-Луи почти бях забравила какво е да харесваш себе си.
Да, Етиен ми действаше добре. Винаги ми казваше мили неща. Прибирах се вкъщи и си записвах красивите изречения на листчета. Събирах ги на купчинка върху барплота в малката ми кухня.
Първото изречение се появи в неделя вечерта след обиколката с колела.
Когато искам, мога да бъда забавен. За вас, Лили Марлен, за вас искам да съм забавен. Искам да се смеете с мен. Затова се старая.