След тези думи той си нахлупи шапката дълбоко над очите и започна да обикаля около мен, разперил ръце.
През цялото време подсвиркваше „Пея под дъжда“, високо и фалшиво. Малко куче се втурна срещу него и го залая бясно, собственицата му напразно се опитваше да го хване. Стоях там и се превивах от смях.
Взех първата книга от купчината — ново издание на автобиография, излязла малко след войната. Прочетох съдържанието и отидох отзад, за да прегледам регистъра на лицата. Намерих я! Ренар, Виан, с. 234ff. С треперещи ръце отгърнах страницата. Само след минута щях да науча какво е правила моята героиня Виан през 1940 година!
Прочетох няколко реда от посочената страница и вече бях сигурна: в края на тридесетте години Виан Ренар е работила в Ботаническия институт. Тъкмо там е била сформирана една от първите групи на съпротивата срещу немските окупатори. Прочетох страницата още веднъж. Не пишеше много за Виан, но няколкото изречения ми стигаха. Работила е в Ботаническата градина! Преди по-малко от четири седмици бях ходила там с Жан-Луи. Вървяла съм по стъпките й, без да подозирам!
Веднага се обадих на Етиен да споделя новостите. Той ме бе предупредил, че е на търг извън Париж и ще се върне едва на следващия ден. Оставих съобщение.
После се обадих на родителите ми. Те също имаха право да научат какво съм открила. Усетих колко се развълнува татко и как се гордееше с леля си.
Аз също се гордеех с нея.
— Какво ли е станало с нея?
— Непременно ще разбера.
— Лили Марлен…
Татко ме наричаше така само когато ставаше дума за нещо наистина сериозно. Знаеше, че не обичам това име.
— Нямам представа как си научила всичко това, но ти благодаря. — Поколеба се за миг. — Колко време ще останеш?
— Още не знам… Докато събера цялата информация…
— Жан-Луи се връща в края на седмицата. Ти сигурно държиш да завършиш проучването си?
— Да.
— Имаш благословията ми.
— Благодаря ти, татко.
Получих есемес от Етиен.
Браво! Искате ли да се срещнем утре в музея на Пикасо? В три?
Съгласна, отговорих веднага.
Във вторник двамата дълго стояхме пред „Надбягването“. Любимата картина на Етиен, макар и с простичка композиция и напълно разбираема. Той ми обясни, че като гледа как тези дебели, силни жени се надбягват по плажа, влагайки цялата си сила, си мисли за мен.
— Аз изобщо не съм силна — възразих.
Последва замислен поглед от сивите му очи. С този поглед Етиен беше в състояние да разтопи айсберг.
— Само да знаехте… — промълви той.
Показа ми изгледа от прозореца на горния етаж. Виждахме едновременно „Сакре Кьор“ и Айфеловата кула.
— Това е възможно единствено от тук — обясни Етиен.
Изгледах го недоверчиво и той започна пламенно да ме уверява, че със сигурност е прав. Пак се разсмях.
— Знаете ли колко пленителен е смехът ви? Би трябвало винаги да се смеете.
— Веднъж вече ми го казахте.
— Ще вечеряте ли с мен днес? — попита ме той, след като излязохме от музея.
Долових, че Етиен иска да ми каже нещо. Докато вървяхме без определена цел към реката, той ми разказа за съпругата си Елоди и колко е бил самотен след смъртта й. А после съм се появила аз.
Спря и ме погледна.
— Всичко това вече ви го написах в глупавото си писмо. Явно съм ви уплашил силно: изобщо не реагирахте. Започнах да мисля, че не сте го получили.
— Получих го. Прав сте, вашата откровеност ме уплаши. Същевременно ме трогна. Междувременно ви опознах по-добре — отговорих.
Той взе ръката ми, но веднага я пусна.
— Лили Марлен, вие напълно объркахте живота ми. През последните три години живеех като отшелник. Напусках жилището си само за да отида на работа или да карам колело. А сега се радвам на всяка сутрин, защото ми предстои да ви покажа още нещо от Париж. Докато карам колело, си подсвирквам, а най-доброто е, че го правя с удоволствие, защото вие сте до мен.
Гледаше ме с известно безпокойство. Навярно се опасяваше да не би да е отишъл твърде далеч. Усмихнах му се.
— Хубаво го казахте!
Той въздъхна облекчено.
След това признание и аз изпитах потребност да му разкрия нещо за себе си. Поканих го на чаша вино в малкото си жилище. Странно беше да го гледам как обикаля стаите. Показах му свещеника, той огледа картината обстойно и я оцени като добра аматьорска работа. Увери ме, че в никакъв случай не съм платила твърде много. Задълбочихме се в разговор за изкуството, по-специално за мотива „свещеник“ в живописта на късния деветнадесети век. Достави ми удоволствие да си говорим като специалисти, макар той да знаеше несравнимо повече от мен.