Не отидохме на вечеря. Без да го изразим гласно, и двамата знаехме, че предпочитаме да останем насаме. Имах още вино, малко сирене и ягоди. Той отиде до пекарната да купи прясна багета. Докато го нямаше, скрих листчетата с неговите изречения. Щях да се почувствам неловко, ако прочете собствените си изказвания. Сресах си косата и се начервих. Само след минута Етиен почука на вратата. Беше ми купил червена роза.
— Тъкмо мина продавач на цветя — обясни той, сякаш се извиняваше. А нямаше за какво.
Седнахме един срещу друг на малкия барплот. Ядяхме, пиехме вино и говорехме. Стана късно, но и двамата отлагахме сбогуването. Няколко пъти се озовахме толкова близо един до друг, че едва не се целунахме. В последния момент се отдръпвах. Етиен си тръгна далеч след полунощ. Проследих го през прозореца. Усещах аромата му в жилището. Седнах отново на барплота и си представих лицето му, как седеше срещу мен, как се усмихваше, как ме гледаше…
Записах си думите му:
Вие сте силна.
Имате красива усмивка.
Объркахте живота ми.
Въздъхнах щастливо. Бях на път да се влюбя като ученичка. Против волята си, но кой се влюбва само когато пожелае? Чувството беше толкова прекрасно, че нямах никакво желание да го отхвърля.
На следващата сутрин се събудих щастлива. Миналата вечер беше една от най-прекрасните в живота ми. Етиен беше влюбен в мен! Протегнах се и се почувствах страхотно. Скочих от леглото и си затананиках. Чашите за вино си стояха върху барплота, а на високия стол, където бе седял Етиен, открих шалчето му. След кратко колебание го грабнах и зарових лице в меката коприна, за да вдъхна аромата му.
Телефонът ми иззвъня. Почувствах се уловена на местопрестъплението.
— Е, вразуми ли се?
Недоволно тръснах глава. Противоположността между настроението ми и войнствения глас на Жан-Луи не можеше да е по-голяма.
— Какво искаш да кажеш?
— Питам дали си станала отново нормална. Очаквам да си вкъщи, когато се върна.
Гласът му звучеше някак завалено.
— Да не си пиян?
— И какво, ако е така?
— Защото говориш пълни глупости.
Затворих телефона. Жан-Луи облекчаваше решението ми. Това беше самата истина.
Прекарах деня в четене, но за съжаление не открих нищо ново за Виан. Често-често поглеждах към телефона в очакване Етиен да се обади. Той не звънеше, но това не ме притесняваше. Знаех, че ще се обади. Бе видял в очите ми, че съм на път да се предам.
Следобед излязох да се поразходя. Минах покрай малък бутик. На витрината висеше копринена рокля на цветчета. Влязох и поисках да я пробвам. Завъртях се пред огледалото и хладната коприна погали краката ми.
— Непременно я вземете — насърчи ме продавачката. — Изглеждате страхотно с нея.
Купих роклята, купих си и подходяща къса жилетка. Не пожелах да сваля новите дрехи. Оглеждах се във всяка витрина, покрай която минавах, за да се уверя, че продавачката е била напълно права.
Телефонът ми звънна.
— Липсвате ми! — произнесе красивият глас на Етиен.
— И вие ми липсвате — отговорих, без да се замисля. — Свикнах с вас.
— Това е хубаво — установи той. — Ще се видим ли после в „Кафе дьо Флор“?
— Да — потвърдих, изпълнена с радостно очакване.
Влязох в кафенето и Марсел тихо подсвирна през зъби.
Етиен се изправи и буквално ме зяпна.
— Леле — промълви той. — Какво сте направили със себе си?
— Чувствам се добре — отговорих. — С вас.
Той ми намести стола, а Марсел вече чакаше да приеме поръчката.
Не се интересувах какво ще поръчаме, Етиен — също. Нещо друго стоеше между нас. Чувствата ни един към друг кръжаха във въздуха и затрудняваха говоренето.
— Дали Виан и Дейвид са идвали тук, как мислите?
— Напълно е възможно. Все пак „Кафе дьо Флор“ е било място за срещи на хора на изкуството. Днес обаче тук идват главно хора, желаещи да видят истински художници — констатира Етиен, когато група шумни японци нахлуха в заведението и окупираха всички маси наоколо.
— Според вас Париж по-красив ли е бил някога?
— Кога?
— По времето на Виан!
— Вие сте носталгична, знаех си! — възкликна той.
— Лошо ли е?
— Ни най-малко. За да ви утеша, ще кажа, че според мен Париж във всяко време е много специален град. Въпреки че като разглеждам черно-белите снимки от онези години… Понякога ми се струва, че тъкмо тогава в Париж са открили добрия живот.