— Бел Епок също не е била лоша, сигурна съм. Златният век на Париж.
— Тогава щяхте да носите корсет! Но съвсем честно ще кажа: според мен някогашната клиентела на „Кафе дьо Флор“ е имала повече стил.
Отново бяхме подхванали тема, която позволяваше оживен разговор. Японците отдавна си бяха отишли, когато си поръчахме вечеря. Келнерът ни сервира антрекот в сос от естрагон със съвсем тънки пържени картофи, но аз не бях в състояние да преглътна и една хапка. Близостта до Етиен на малката маса, където непрекъснато се докосвахме с ръце или колене, изведнъж стана непоносима. Запитах се дали пък деколтето на роклята ми не е прекалено дръзко. Усещах как ме гледа той…
„За Бога, какво правиш тук? — запитах се. — Флиртуваш с мъж, заинтригувана си повече, отколкото е добре за теб. Привлича вниманието ти истински, за дълго, не само за една нощ.“ Точно там беше проблемът. Бих могла да живея с изневяра за една нощ, бих могла спокойно да се появя пред Жан-Луи. Но ако сега се поддадях, нямаше да си остана само с една нощ. Това ме уплаши. Оставих вечерята и дискретно огледах Етиен отстрани. Наистина изглеждаше добре. Остро изсечен нос, тъмна коса… Харесваше ми как вдига чашата и отпива. Не бях в състояние да откъсна поглед от устните му. Внезапно ме обзе желание да го целуна.
— Нищо не ядете. Не ви ли е вкусно?
Потреперих и оставих приборите в чинията.
— Смятам, че е редно да си вървя. Искам да размисля, Етиен. Това с вас започна да ме притеснява. Случва се твърде бързо.
Той ме погледна с топъл, тъмен поглед.
— Лили Марлен, знам, че сте омъжена. Вие… По дяволите, мразя това вие. Не ни подхожда!
— Добре, тогава да минем на ти.
Кимна ми благодарно.
— Ти ще решиш как ще постъпиш с мъжа си. Държа обаче да знаеш нещо много важно. Марлен, искам да станеш моя. Влюбих се в теб от пръв поглед. Ти обогатяваш живота ми! Вече сам не се разбирам. Моля те да гледаш на мен като на приятел, който много би искал да е нещо повече.
Произнесе тези думи почти тържествено и нямаше да изглежда неподходящо, ако бе паднал на колене.
Платихме и излязохме. Мълчаливо постояхме на големия булевард, през тази прекрасна лятна вечер препълнен с любители на нощта. Етиен повика такси. После ме прегърна и аз закопнях да се притисна към него. В този миг всичко в мен ме теглеше към него. Вместо това се отдръпнах и се качих в колата.
Вкъщи записах още две изречения:
Искам да станеш моя. Влюбих се в теб от пръв поглед.
Редом стоеше листчето, на което бях записала съобщението от Жан-Луи:
Къде си дянала проклетата екипировка за гмуркане?
Тридесет и две
След раждането на Беноа животът на Виан отново се промени из основи. Тя беше на двадесет и седем години и носеше отговорността за дете. Върна се в Париж в средата на август 1939 година.
Атмосферата в града беше потискаща. Въздухът по улиците сякаш постоянно трептеше. Парижани стенеха под лятната горещина.
Вечерите изглеждаха неописуемо красиви. Париж тънеше в опиянение от светлини и аромати. Политическото положение обаче беше твърде нестабилно. Постоянно избухваха стачки, провеждаха се политически демонстрации и в крайна сметка Леон Блум, преди три години буквално изнесен от масите във властта, бе принуден да подаде оставка като министър-председател. Наследникът му Даладие заяви намерение да накара французите отново да работят. Хората се опасяваха, че завоеванията на Народния фронт — намаляването на работната седмица до 40 часа и платената отпуска — ще бъдат премахнати.
Към това се прибави и страхът от нова война. Преди година Хитлер бе анексирал Австрия и вече поставяше нови искания. Франция и Англия гарантираха свободата на Полша, Хитлер обаче завзе Чехия и Бохемия. Политиката на отстъпки, с която Даладие и Чембърлейн се опитаха да укротят германския диктатор през 1938 година, се провали. Той се оказа неукротим. Следващата страна в списъка му беше Полша, Нахлуването в Полша означаваше начало на война.
Още щом слезе от влака, Виан усети нервното напрежение в града. Пътниците бяха твърде малко — половината град вече се беше изнесъл на почивка. Тя се огледа и видя Дейвид, който стоеше в края на перона и четеше вестник. Остави куфара, за да го погледа на спокойствие: висок и строен, облегнат на една колона с леко издадено напред стъпало, той четеше задълбочено. Изглеждаше променен. Заякнал. Въздухът в Нормандия и успехът явно му се отразяваха добре.
Виан неволно си припомни как бе пристигнала тук преди десет години. Мина покрай големия бюфет и забеляза отражението си в огледалото. Спря изненадана. Колко се беше променила! Уплашената млада жена, чийто провинциален произход си личеше отдалеч, се бе превърнала в красива, самоуверена дама, която гледаше хладно към света изпод кокетно нахлупената синя барета. Тясната й пола свършваше малко под коляното и разкриваше стройни прасци. Токовете на обувките й потракваха по мраморните плочи. Днес знаеше отлично по кой път да тръгне. Идващите насреща й хора й правеха път да мине и автоматично произнасяха „пардон“. Тя не свеждаше поглед, наслаждаваше се на анонимността си в големия град — тук никой не знаеше, че е неомъжена майка, оставила детето си в провинцията. Играеше перфектно ролята на коренячка парижанка, която се оправя сама в живота.