Стигна само на няколко крачки от Дейвид, а той все още не я забелязваше. Най-сетне вдигна очи. Отпусна вестника и впи поглед в лицето й. След минута я притисна в обятията си.
— Мили Боже, Виан, колко ми липсваше!
Целуна я страстно, без нито за миг да я изпусне от прегръдките си.
Виан бе готова да остане с часове така, обгърната от ръцете му, от аромата му. После обаче се отдели от него. Дейвид я задържа, за да я огледа.
— Какво си направила със себе си? Станала си още по-красива.
Виан знаеше причината. След раждането си бе възвърнала предишната фигура, но сега беше мека и закръглена. Вече не изглеждаше момиче — и тялото, и душата й бяха на жена. Сега беше майка, в живота й имаше едно малко същество, по-важно от всичко друго. Детето променя живота на жената. Тя погледна Дейвид, който все още очакваше да чуе отговор на въпроса си.
— Знаеш ли, лятото в провинцията ми се отрази добре. Ядях много, разхождах се. Също като теб. И ти изглеждаш променен.
— Когато спечеля пари, ще си наемем къща на село и ще живеем там като Господ във Франция.
— Когато ние спечелим пари — поправи го с усмивка Виан.
— Много скоро ще имаме повече от достатъчно, ще видиш. — Прегърна я отново и я притисна до гърдите си. — Защо не дойде на вернисажа? Много исках да си до мен. Всички питаха коя е прекрасната жена на платната ми. Дамите направо се пръскаха от ревност.
Виан се освободи от прегръдката му.
— Нали знаеш, трябваше да бъда в Тулуза. Не успях да се измъкна.
Това не беше вярно. В началото на август тя беше с Беноа в Маноск. Честно си признаваше, че за нея е много по-важно да бъде със сина си, макар мислите й много често да отлитаха към Дейвид в Париж.
— Изпратих ти пари за влака. Можеше да дойдеш поне за една вечер.
Виан реши да не обсъжда повече темата — усещаше, че той все още се чувства засегнат.
— Сега съм тук. Продаде ли картината?
— Имаш предвид „След бала“? Та ти още не си я видяла завършена. Ела, веднага ще отидем на улица „Лафайет“ при Дюдеван.
Галерията на Дюдеван се намираше на ъгъла на улица „Лафайет“. На това място нямаше сгради и се откриваше свободен поглед към куполите на „Сакре Кьор“. Вече се здрачаваше и бялата църква се бе оцветила в нежнорозово. Виан го прие като добра поличба. Досега галерията на Дюдеван не й се виждаше особено добро място за изложба. При последното си идване тук се бе ужасила от редящите се едно след друго все по-тъмни помещения, където цареше грандиозен хаос. Навсякъде по стените бяха облегнати картини, някои с главата надолу или с гръб към зрителя. В най-близкото до улицата помещение бе поставено голямо писалище, отрупано с вестници, кореспонденция, всякакви дреболии, карти на метрото, опаковъчни материали и какво ли още не. Звъннеше ли телефонът, се налагаше Дюдеван да го измъква изпод натрупани документи. Виан постоянно кихаше, защото прахът беше навсякъде. А двете вътрешни помещения бяха още потъмни и още по-пълни. Днес обаче всичко изглеждаше променено.
— Лично помагах да се въведе ред — пошепна й Дейвид. — Пренесохме вещите в задните помещения.
— И сега никой не може да влезе там — допълни Дюдеван, излязъл да ги поздрави. — След края на тази изложба никога няма да знам къде какво се намира.
Празното писалище в средата придаваше на помещението вид на много по-голямо. Картините на Дейвид веднага привличаха погледа на посетителя. Виан мина бавно покрай платната. Повечето й бяха познати от ателието му. На много от тях беше изобразена тя. Видя се, каквато беше преди няколко години, все още невинна, преди да остави сина си в провинцията, млада, красива и безгрижна… Очите й се напълниха със сълзи. В последно време това й се случваше често. Бременността и раздялата с Беноа бяха изострили емоционалността й. Бързо си изтри бузите, защото не искаше Дейвид да забележи вълнението й.