— Защо си я отнесе? — недоумява Ивон.
— Навярно ще я сложи в онези елегантни кофи с лед и ще вземе специални чаши за шампанско.
— Наоми, ще се побъркам тук.
— Виж, ако смяташ, че ще ти стане по-добре, утре може да отидем в някое евтино заведение и ти ще черпиш с мазни пилешки крилца, става ли? Щом не ти понася хайлайфът. — Изкикотвам се, защото имам чувството, че произнасям реплики, писани от някой друг. Джулиет, може би. Да, имитирам нейния нагъл, безгрижен начин на говорене.
— И какво става между теб и Бен? — питам Ивон, сещайки се изведнъж, че нейният живот, за разлика от моя, не е свършил.
— Нищо!
— Така ли? Съвсем нищо? Хайде де. — Бен Кочин не е чак толкова лош. Или ако е, поне е нормално лош. А това, предвид начина, по който се чувствам сега, си е доста добре — може би най-доброто, на което човек може да се надява.
— Престани — казва Ивон. — Бях разстроена и нямаше къде другаде да отида, това е. А и… Бен е отказал пиенето.
Сервитьорът се връща с нашето шампанско в сребърна кофа, пълна с лед и вода, стойка на колела под кофата и две чаши.
— Извинете — обръщам се аз към него. Време е да свърша това, заради което дойдох тук. — Отдавна ли работите тук?
— Не — отвръща сервитьорът. — Само от три месеца. — Прекалено учтив е да попита защо, но в очите му се чете въпрос.
— Кой е работил тук най-дълго време? Може би главният готвач?
— Той май е тук от много отдавна — английският му е педантично правилен. — Мога да го попитам, ако желаете.
— Ще съм ви много благодарна.
— Да го отворя ли? — врътва той брадичка към шампанското.
— После. Първо говорете с главния готвач — изведнъж съм загубила всякакво търпение.
— Наоми, това е лудост — изсъсква срещу мен Ивон в мига, в който оставаме сами. — Ще питаш главния готвач дали си спомня Робърт да е идвал и да е поръчвал онова ястие за теб, нали?
Мълча си.
— И ако си спомня? Какво? Какво ще му кажеш? Ще го питаш какво точно е казал Робърт ли? Дали е изглеждал като мъж, който току-що се е влюбил? Не е здравословно да подхранваш манията си по този начин!
— Ивон — тихо казвам аз. — Помисли. Огледай се, погледни обстановката.
— Какво да й гледам?
— Яж си скъпата храна, изстива — напомням й аз. — Да ти прилича на място, в което ще пуснат някой да влети от улицата и да поръча нещо за вкъщи? Да виждаш някъде меню за вкъщи? Да ти прилича на ресторант, където ще оставят някой напълно непознат да излезе не само с храна, но и с табла и прибори, и скъпа платнена салфетка? И ей така да му се доверят, че ще ги върне, като свърши?
Ивон се замисля, дъвчейки парче агнешко.
— Не прилича. Но… защо му е на Робърт да те лъже?
— Не мисля, че ме е излъгал. Само е премълчал някои изключително важни факти.
Сервитьорът се връща.
— Да ви запозная с нашия главен готвач, Мартин Гилиган — казва той. Зад него стои нисък слаб мъж с несресана рижава коса.
— Как е храната ви? — пита Гилиган, май със северняшки акцент. В университета имах приятел, който беше от Хъл, говорът на главния готвач ми напомни за него.
— Фантастична е, благодаря. Удивително. — Ивон топло се усмихва. Нищо не споменава за убеждението си, че цените са прекалено високи обаче.
— Етиен ми каза, че сте питали от кога работя тук.
— Точно така.
— Аз съм като арматурно желязо — казва той с нотка на извинение в гласа, сякаш се бои, че ще го обвиним в липса на авантюризъм, задето се е задържал толкова дълго някъде. — Тук съм от откриването на ресторанта през 1997 г.
— Познавате ли Робърт Хауърт? — питам аз.
Той кима, изглежда приятно изненадан.
— Приятел ли ви е?
Няма да отговоря с „да“ на това, въпреки че сигурно би било от полза за по-доброто протичане на разговора.
— Как се запознахте?
Ивон върти глава ту наляво, ту надясно, все едно гледа тенис мач.
— Работеше тук — отговаря Гилиган.
— Кога? Колко време?
— О… я да видим, май беше през 2002-а, 2003-а, нещо такова. Беше преди няколко години. Помня, че тъкмо се беше оженил, като започна. Каза ми, че току-що се е върнал от медения си месец. И напусна… ами след около година. Стана шофьор на камион. Сподели, че предпочита пътищата пред горещите кухни. Все още поддържаме връзка, от време на време се виждаме да пием по едно в „Стар ин“. Макар че от известно време не съм го виждал там.