— Значи Робърт е работил в кухнята? Не е бил сервитьор.
— Не, беше готвач. Главният ми помощник.
Кимвам. Ето как си се докопал до твоята малка изненадка за мен. Познавали са те в „Бей трий“ — работил си тук и затова са ти имали доверие. Нормално е да ти разрешат да изнесеш и табла, и прибори, и салфетка, а Мартин Гилиган с удоволствие е приготвил „Магре дьо канар о поар“, след като си му казал, че е за изпаднала в беда жена.
Няма нужда от повече въпроси. Благодаря на Гилиган и той се връща в кухнята. И главният готвач, също като Етиен, нашия келнер, е твърде дискретен да попита защо му задавам всички тези въпроси.
Това обаче не се отнася до Ивон. Щом оставаме отново сами, настоява да й обясня. Много се изкушавам да й отговоря шеговито и уклончиво. Игрите са по-безопасни от действителността. Но не мога да причиня това на Ивон; тя е най-добрата ми приятелка и аз не съм Джулиет.
— Веднъж Робърт ми каза, че е по-добре човек да е шофьор на камион, отколкото шеф. Не го разбрах. Мислех, че има предвид началник, което не беше логично. Но той е имал предвид готвач — от френската дума шеф. Защото е бил такъв.
— Е, и? — вдига рамене Ивон.
— Мъжът, който ме изнасили, поднесе вечеря с три ястия на мъжете, които гледаха. От време на време изчезваше в помещение, което беше в задната част на театъра, и се връщаше с нова храна. Онова помещение сигурно е било кухня.
Ивон клати глава. Вижда накъде бия и не й се иска да е вярно.
— Никога не съм се замисляла кой е готвил храната.
— О, боже, Наоми.
— Моят изнасилвач беше много зает. Трябваше да забавлява гостите, да разчиства след всяко ядене, да носи следващото. Той беше на преден план в заведението — смея се горчиво. — А от сержант Зейлър знаем, че не е действал сам. Поне две от изнасилванията са станали в камиона на Робърт и именно Робърт е изнасилил Пру Келви. — Нарочно удължавам агонията, нарочно протакам колкото мога, преди да стигна до заключението си. Както когато имаш ластик на китката си и дърпаш, колкото може, докато се опъне и изтънее, после го пускаш и той те плясва по кожата. Знаеш, че колкото повече дърпаш, толкова по-силно ще те заболи накрая. Ранима близост. Така ли му викаше ти?
Ивон престана да те защитава.
— Докато онзи мъж те е изнасилвал, Робърт е бил в кухнята — казва тя, явно се е предала и ми показва, че съм я убедила. — Той е готвил вечерята.
Скачам в леглото и се будя с писък, заседнал в гърлото ми. Цялата съм в пот, сърцето ми бие бързо. Лош сън. По-лош, отколкото когато съм будна, по-лош от реалния живот? Дори още по-лош. След като изчаквам малко да се уверя, че не съм получила инсулт или инфаркт, се обръщам да погледна радиобудилника на нощното си шкафче. Виждам само връхчетата на цифрите — малки сияещи линийки и извивки, надничащи иззад висока купчина книги.
Събарям книгите на пода. Три и тринайсет през нощта. Три едно три. Числото ме ужасява; блъскането в гърдите ми се ускорява. Ивон няма да ме чуе, ако я повикам, дори да изкрещя. Нейната стая е в мазето, а моята — на горния етаж. Иска ми се да изтичам при нея, но няма време. Срутвам се обратно в леглото; страхът ме приковава към него. Нещо ще се случи. Трябва да му позволя да се случи. Нямам избор. Не мога повече да се съпротивлявам. О, боже, моля те, нека приключи бързо. Ако трябва да си спомня, нека да си спомня сега.
Аз бях Джулиет. Извлякох тази увереност от кошмара. Мечтая да съм твоя жена от толкова време, но винаги, когато съм будна. И мечтата ми беше аз, Наоми Дженкинс, да съм твоя жена. Никога не съм искала да бъда Джулиет Хауърт. Ти говореше за нея сякаш е слаба, малодушна, достойна за съжаление.
В съня ми — най-лошият, който някога съм имала — аз бях Джулиет. Бях завързана за леглото, за подпорите с жълъдите, на сцената. Бях обърнала глава надясно и бузата ми бе залепена за матрака. Кожата ми беше залепнала за найлоновия калъф. Беше неудобно, но не можех да се обърна да гледам напред, защото щях да виждам мъжа, изражението на лицето му. Достатъчно ми беше да слушам какво говори. Мъжете от публиката ядяха пушена сьомга. Усещах миризмата й — отвратителна розова рибешка миризма.
Затова държах главата си настрани и гледах напред, към края на завесата. Завесата беше тъмночервена. Беше направена така, че да покрива три от стените на сцената — всяка страна, с изключение на задната. Да, така изглеждаше. Преди не се сещах. Имаше и още нещо необичайно. Какво? Не помня.