Н. Дж.: Може да си измисляш всичко това. Робърт никога не ми е казвал нищо подобно. Защо да ти вярвам?
Дж. Х.: Имаш ли избор? Или приемаш информацията, която аз ти давам, или си оставаш без информация. Горката Наоми. Сърцето ми се къса.
Н. Дж.: Защо ме мразиш толкова?
Дж. Х.: Защото щеше да ми откраднеш съпруга, а аз друго нямах.
Н. Дж.: Ако Робърт умре, нищо няма да имаш.
Дж. Х.: (Смее се). Грешка. Забележи, че използвах минало време: „друго нямах“. Сега съм добре. Имам нещо много по-важно от Робърт.
Н. Дж.: Какво?
Дж. Х.: Сети се. Нещо, което ти нямаш — само толкова ще ти кажа.
Н. Дж.: Знаеш ли кой ме е изнасилил?
Дж. Х.: Да. (Смее се). Но няма да ти кажа името му.
21
8 април 2006
— Фамилията Бронте е от Хауърт — каза Саймън. — Фамилното име на Робърт е Хауърт.
— Знам — същата мисъл бе дошла и в главата на Чарли.
— Знаеш ли името на мъжа, за когото се е омъжила Шарлот Бронте?
Тя поклати глава отрицателно. Това бе от този род неща, които Саймън знаеше, а повечето нормални хора — не.
— Артър Бел Никълъс. Помниш ли сестрата на Робърт Хауърт — Лоти Никълъс, за която е споменал пред Наоми Дженкинс?
— Господи. Трите сестри! Джулиет намекна, че били мъртви.
— Изглежда Хауърт е попрекалил с отъждествяването си с Брануел Бронте — каза мрачно Саймън. — А какво ще кажеш за фамилното му име? Мислиш ли, че е съвпадение?
— Аз не вярвам в съвпаденията — Чарли беше казала същото и на Наоми Дженкинс предния ден. — Гибс се рови в архивите на училище Гигълсуик и село Оксенхоуп, така че скоро ще разполагаме с нещо конкретно. Нищо чудно, че ударихме на камък с Лоти Никълъс.
— Не ми харесват тези разговори — сподели Саймън и завъртя остатъка от изстинал чай на дъното на стиропорната си чаша. — Двете ненормални жени на Робърт Хауърт. От тях тръпки ме побиват.
Двамата с Чарли бяха в полицейския стол — зала с голи стени, без прозорци и счупена едноръка ротативка в единия ъгъл. И на двамата не им се нравеше нито обстановката, нито хладкият слаб чай. Обикновено водеха такива разговори в „Кафявата крава“ с истинско питие в ръка, но Прауст бе направил пред Чарли изказване, в което заявил, че за в бъдеще иска неговите следователи да работят на работното си място, а не да се мъкнат посред работната си смяна в разни долнопробни кръчми, където да им танцуват разни гърли в скута. „Сър, единственото, което може да намерите в скута си в «Кафявата крава», е някоя от червените салфетки на Мюриъл, преди да ви сервира обяда“ — възразила тогава Чарли. „Идваме на работа, за да работим — изръмжал Прауст. — А не да си угаждаме на корема. Бързо хапване в стола всеки ден — това е обядът, който съм си позволявал в продължение на двайсет години, — да си ме чула да се оплаквам?“
Точно това чуваше Чарли, колкото и да е странно. Пък и гледката не беше непозната. Снежния човек бе в лошо настроение тогава. Чарли му беше донесла някои от цените на най-евтиния майстор на слънчеви часовници, който успя да намери — бивш каменоделец от Уилтшир, но дори той каза, че крайната цена за часовник, какъвто иска Прауст, би била най-малко две хиляди лири. Началникът на управлението Бароу бе сложил вето на идеята. Средствата бяха ограничени и освен това имаше по-важни приоритети. Като например да се оправи ротативката.
„Знаеш ли какво ми каза кретенът? — беше се възмутил Прауст. — Каза, че градинският център, недалеч от дома му, продавал слънчеви часовници за много по-малко от две хилядарки. Получих разрешението му да купя от там, ако искам. Нищо че ония не са за стена, а нашето управление няма градина! Нищо че дори не се и опитват да показват часа! О, май забравих да спомена, сержант, един жизненоважен факт. Да, точно така: Бароу не различава декоративен слънчев часовник за градина, който е само за украса, от истински слънчев часовник, направен, за да показва часа! Този човек е истинска спънка.“
— Прауст — вдигна рамене Саймън.
Чарли погледна към Саймън.
— Какво?