— Смятам, че постъпваме неетично. Хвърляме Наоми Дженкинс в клетката на Джулиет Хауърт и я използваме като примамка. Ще говоря със Снежния човек за това.
— Той го одобри.
— Но не знае какво се говори на тези срещи. И двете жени ни лъжат. Нищо не постигаме.
— Да не си посмял, Саймън! — При него заплахите не действаха. Беше инат, склонен да мисли, че само той знае кое е правилно и почтено — още нещо, за което бе виновно религиозното му възпитание. Чарли смекчи тона си. — Виж, имаме най-голям шанс да разберем какво става, ако оставим тия двете да се ядат, като се надяваме да излезе нещо от цялата работа. А нещо вече излезе: знаем повече за миналото на Робърт Хауърт, отколкото знаехме вчера.
Като видя скептичното изражение на Саймън, Чарли добави:
— Добре, Джулиет може и да лъже. Всяка нейна дума може да е лъжа, но аз не мисля така. Според мен тя иска да ни каже нещо, иска да каже нещо на Наоми Дженкинс. Трябва да й дадем време, Саймън. И ако нямаш по-добър план, ще ти бъда благодарна, ако не хукнеш при Прауст да му хленчиш и да го убеждаваш да прецака моя план.
— Смяташ Наоми Дженкинс за по-силна, отколкото е — предупреди я Саймън с равен глас. Чарли беше забелязала, че вече не се хваща на въдицата и не избухва. — Може да се срине всеки миг, а когато се срине, ще ти стане гадно. Не знам какво има между вас двете…
— Не говори глупости…
— Добре. Интелигентна е, не е боклук като повечето хора, с които си имаме работа. Ама ти я третираш така, сякаш е една от нас, а тя не е. Очакваш от нея прекалено много, казваш й прекалено много…
— О, я стига!
— Казваш й всичко, за да я въоръжиш срещу Джулиет, защото си сигурна, че Джулиет се е опитала да убие Хауърт, ами ако не е тя? Още не е признала. Наоми Дженкинс ни лъже от самото начало и според мен продължава да ни лъже.
— Премълчава нещо — съгласи се Чарли. Трябваше да разговаря с Наоми насаме. Беше убедена, че ще измъкне истината от нея, ако останеха само двете.
— Знае нещо от онова, което Джулиет не иска да ни каже — въздъхна Саймън. — Джулиет се досеща и това никак не й харесва. Иска само тя да знае всичко и да го разкрива парче по парче. Сигурно ще спре да говори. Никакви разговори повече. Това е единственият начин да упражнява властта си.
Чарли реши да смени темата.
— Как е Алис? — попита тя нехайно. Въпрос, който си мислеше никога да не задава. По дяволите. Сега е твърде късно.
— Алис Фанкорт ли? — в гласа на Саймън прозвуча изненада, сякаш не беше мислил за нея от известно време.
— Други познаваме ли?
— Не знам как е. От къде да знам?
— Нали щеше да се виждаш с нея?
— О, вярно. Ама не се видях.
— Отменил си срещата ли?
Саймън изглеждаше озадачен.
— Не. Така и не й се обадих.
— Но…
— Казах само, че може би ще се свържа с нея, да разбера дали би искала да се видим. Но накрая реших да не й се обаждам.
Чарли не знаеше дали да се засмее, или да му лисне студения чай в лицето. Гняв и облекчение се бореха за надмощие в душата й, но облекчението беше по-слабо и нямаше никакъв шанс да победи.
— Голяма си гад — каза тя.
— Моля? — На лицето на Саймън се изписа най-невинното му изражение: объркването на човек, който си навлича неприятности, без да подозира. И на всичкото отгоре беше искрен, което още повече дразнеше. По отношение на работата Саймън беше дързък и надменен, но когато ставаше въпрос за личния му живот, бе много свит. Опасно скромен, често си мислеше Чарли. Неговата скромност го караше да смята, че нищо казано или направено от него не би могло да окаже въздействие върху някого.
— Ти ми каза, че ще се срещнеш с нея. Аз реших, че всичко е уредено. Знаеше, че така ще си помисля, сигурна съм.
Саймън поклати глава.
— Съжалявам. Не съм искал да оставям това впечатление.
На Чарли не й се говореше повече на тая тема. Пак показа, че не е безразлична.
Преди четири години, на купона за четирийсетия рожден ден на Селърс, Саймън беше отхвърлил Чарли по особено незабравим начин. При това първо й бе дал надежди. Намериха тиха, тъмна спалня и затвориха вратата. Чарли седеше в скута му с лице към него и двамата се целуваха. Всичко вървеше към предрешения край. Дрехите на Чарли лежаха на купчина на пода, макар Саймън да не бе свалил нито една от своите. Трябваше още тогава да заподозре нещо, но изобщо не й мина през ума.