Иска ми се да завия от облекчение.
— Къщичка. Бунгало. — Спирам, за да си поема дъх.
— Има хиляди бунгала — казва тя. — Театърът може да е навсякъде.
— Не и като това. Много е особено. Но не е там въпросът. — Не мога да изговоря думите толкова бързо, колкото ми се иска. — Виждала съм тази къщичка и след това, след нощта, в която ме нападнаха. Видях я през прозореца на Робърт. Един от моделите на Джулиет, в шкафа със стъклените врати. Същата къщичка е — онази, която видях през прозореца, докато ме изнасилваха. Направена от тухли, които приличат на камъни, ако има някакъв смисъл в това. На цвят са като камък — вероятно са направени от натрошен камък. И не са гладки. Като ги гледаш, имаш чувството, че ще са грапави на пипане. Трудно е да се обясни, ако не си ги виждал. Боядисани са в кралско синьо, синя входна врата, завършваща с арка…
— … и три прозореца над вратата, също завършващи с арка?
Кимвам. Не си правя труда да питам — знам, че няма да ми отговори.
Чарли Зейлър взима якето си от закачалка във вестибюла и вади ключовете за колата от джоба си.
— Да вървим — нарежда тя.
Известно време пътуваме в пълно мълчание — без въпроси и без отговори. Толкова много има за казване; откъде да започнем? Отново сме на Хай Стрийт, завиваме по „Олд Чапъл Брасъри“, после по „Чапъл Лейн“.
Обещавам никога да не ходя у вас.
Нямам желание да съм тук. Ти не си тук.
— Искам да ме заведете да видя пак Робърт в болницата — казвам аз.
— Забрави — отсича тя.
— Да не би да си навлякохте неприятности миналия път? Затова ли сте толкова разстроена? Имате проблеми в работата ли?
Тя се смее.
Къщата на „Чапъл Лейн“ номер три все още е обърната с гръб към улицата. Позволявам си да се позабавлявам със странна фантазия: че само преди секунди къщата ти е била обърната с лице към улицата, приветлива и отворена; но щом ме е видяла, се е врътнала с гръб. Знам коя си. Остави ме на мира.
Сержант Зейлър паркира неумело и задира гумите на аудито в бордюра.
— Трябва да ми покажеш тази глинена къщичка — казва тя, — да разберем дали наистина е там, или е плод на въображението ти. Смяташ ли, че е възможно да получиш нов пристъп на паника?
— Не. Страхувах се да осъзная какво съм видяла — на това се съпротивляваше съзнанието ми. Снощи приключих с пристъпите на паника. Да бяхте видели чаршафите ми — щяхте да си помислите, че са падали в басейн.
— Да вървим.
Заобикаляме къщата ти. Всичко е както си беше в понеделник — занемарените боклуци в градината, красивата панорамна гледка. Колко ли пъти си стоял тук с Джулиет, върху мъртвата или умираща трева, заобиколен от останките на своя живот, и си искал да избягаш и да се потопиш сред красотата, която си виждал съвсем ясно, но не си могъл да стигнеш?
Повеждам сержант Зейлър към прозореца. Заставаме пред стъклото и аз й посочвам шкафа, изправен до стената. Моделът на бунгалото със синята сводеста врата е там, на втория рафт долу.
— Къщичката до свещта — пояснявам и се чувствам толкова изненадана, колкото бих била, ако я нямаше в шкафа. Но предполагам лесно може да се вземе за изненада внезапното осъзнаване на случило се важно събитие.
Чарли Зейлър кимва. Обляга се на твоята задна стена, вади пакет цигари от джоба си и запалва. Бузите и устните й са пребледнели. Глиненото бунгало й говори нещо, но не знам какво и се боя да питам.
Тъкмо се каня да спомена отново за желанието си да те видя пак в болницата, но тя ме изпреварва.
— Наоми… — От изражението й разбирам, че предстои нов шок. Стягам се да посрещна удара. — Знам къде е тази къща. Сега ще се кача в колата и ще отида там. Мъжът, който те е изнасилил, ще бъде там, когато пристигна. Ще го накарам да си признае дори ако трябва да му вадя ноктите с пинсети един по един.
Мълча. Боя се да не е полудяла.
— Ще те оставя на стоянката за такси.
— Но от къде… какво…?
Върви към портата ти, към пътя. Няма да спре, за да отговаря на въпросите ми.
— Чакайте — викам след нея и тичам да я настигна. — Идвам с вас. — Стоя, където Джулиет стоеше в понеделник. Сержант Зейлър стои на мястото, където бях аз. Хореографията е същата, изпълнителите са други.
— Това би било неразумно и от твоя, и от моя гледна точка — възразява тя. — Поставяме на карта твоя живот и здравето ти, и моята кариера.