— През прозореца ли? — попита Саймън.
— Да. Започвам да се изпотявам само като говоря за това, макар къщата на Робърт да е на километри от тук.
Чарли свъси вежди и се наклони напред. Да не би да беше пропуснала нещо?
— Какво точно видяхте?
— Не знам! Знам само, че изпитах ужас и желание да избягам. Изведнъж забравих защо бях отишла там и трябваше да се махна начаса. Да избягам колкото се може по-далече от къщата. Сигурно съм видяла нещо. До този момент нищо ми нямаше.
Какви са тия глупости, помисли си Чарли. Човек или вижда нещо, или не вижда.
— Да не би да сте видели нещо, което ви е накарало да си помислите, че Робърт е пострадал? — попита тя. — Кръв, нещо счупено, следи от борба?
— Не знам — тросна се Наоми. — Мога да ви кажа всички неща, които си спомням, че съм видяла: червен килим, ламиниран паркет, купища не особено изящни глинени къщи с какви ли не форми и размери, свещ, ролетка, шкаф със стъклени врати, телевизор, диван, стол…
— Наоми! — намеси се Чарли, за да прекъсне нервния поток от думи. — Да не би погрешно да предполагате, че тази внезапна реакция е предизвикана от някакъв загадъчен, неидентифициран обект, нещо, което сте видели през прозореца? Не би ли могло да е изблик на стрес, натрупван в продължение на известно време?
— Не — отсече с категоричен тон жената, — не мисля. Идете в къщата на Робърт. Няма начин да не откриете нещо. Убедена съм. Ако греша, ще ви се извиня, задето съм ви загубила времето. Но не греша.
— Какво стана след пристъпа на паника? — попита Чарли. — Казахте, че сте се опитали да избягате…
— Джулиет тръгна след мен. Извика името ми. Знаеше и фамилията ми. Как ги беше научила? — За миг Наоми изглеждаше напълно объркана, като дете, което се бе загубило.
Жените са такива идиотки, помисли си Чарли, без да изключва и себе си от това число.
— Сигурно е разбрала. Съпругите често разбират.
— Каза ми: „Без него ще ти е по-добре. Направих ти услуга.“ Или нещо в този смисъл. Това си е направо признание, че му е направила нещо, не е ли?
— Не съвсем — възрази Саймън. — Може да е искала да каже, че го е убедила да прекъсне връзката си с вас.
Наоми стисна устни.
— Защото не сте чули тона, с който го каза. Искаше да си помисля, че му е сторила нещо много по-лошо от това. Искаше да ми внуши, че е станало най-лошото.
— Може и да е искала — съгласи се Чарли, разсъждавайки на глас, — но това не означава, че най-лошото наистина се е случило. Жената все пак има основания да ви е ядосана, нали?
Наоми сякаш се обиди. Или може би се отврати.
— Някой от вас не познава ли човек, който винаги и за всичко идва половин час по-рано от страх, че ако закъснее и секунда, ще настъпи краят на света? — попита тя. — Който се обажда да се извини, че „почти щял да закъснее“, защото е видял, че ще дойде само пет минути по-рано от уговорения час?
Майката на Саймън, помисли си Чарли. Като го видя как се прегърби над записките, разбра, че и той си беше помислил същото.
— Ще приема това за „да“ — заключи Наоми. — Представете си сега, че един ден отивате на среща с такъв човек и той не идва. Не се и обажда. Пет минути да закъснее, дори една, и вече знаете, че нещо лошо му се е случило. Е? Не съм ли права?
— Добре, оставете ние да се заемем със случая — изправи се Чарли. Робърт Хауърт сигурно спеше на пода у някой приятел и в този момент навярно се жалваше над чаша бира как са го разкрили — поредният мъж, оставил извлечението за разходите си, направени с кредитната карта, така че да го намери жена му.
— И само толкова? — сопна се Наоми. — Само това ли ще ми кажете?
— Оставете случая на нас — повтори Чарли твърдо. — Бяхте много изчерпателна. Ще проучим информацията, която ни дадохте, и щом научим нещо, ще се свържем с вас. Как можем да ви намерим?
Наоми изцъка с език и зарови в чантата си. Косата й падна пред очите, тя нервно я прибра зад едното си ухо и изсъска някаква ругатня под носа си. Чарли се учуди: повечето хора от средната класа се стараеха да не псуват пред полицаи и ако случайно се изпуснеха, бързаха да се извинят. Парадоксално, защото повечето полицаи псуваха непрекъснато. Главен инспектор Джайлс Прауст беше единственото изключение, за което Чарли се сещаше.
Наоми хвърли на масата визитна картичка и снимка, на която беше с кестеняв мъж с очила без рамка. Стъклата представляваха тънки правоъгълничета, които едва покриваха очите му. Беше хубав, с една малко недодялана хубост, и имаше вид на човек, който се е заинатил да докаже на обектива, че може да гледа по-втренчено от него.