Тя кимва.
— Няма да говоря повече с нея, с Джулиет. Онези разговори… повече не искам да разговаряме.
Жена ти съвсем се е побъркала, Робърт. Но няма нужда да ти го казвам, нали? Защо да говорим за очевидното? Досега тя се задоволяваше само да ме влудява с идиотските си двусмислици. Ако разговарям с нея отново, ще стане по-недвусмислена, ще развихри в пълен мащаб омразата си към мен. Ще започне да ми казва разни работи, а аз не мога да го допусна. Следващия път, като дойда в болницата, искам да ти кажа всичко, което съм разбрала със сърцето и душата си, а не онова, което ще ми кажат. Има голяма разлика — това е разликата между силата и безсилието. Знам, че ти ще разбереш, дори сержант Зейлър да не успее.
— Как е разбрала Джулиет, че Робърт знае? — пита ме тя. — Знаеш ли и това? — Неловка тишина изпълва колата, но аз твърдо съм решила да не я нарушавам. — Наоми, сега не е моментът да мълчиш! Господи! От къде е разбрала? Защо му е на Робърт да излиза с жени, изнасилени от брат му? Защо? — Тя чуква таблото на колата с ноктите на пръстите си. — Знаеш ли, всичко, което току-що ми каза за Джулиет, може да се каже и за теб. И ти не си знаела, че Робърт знае за случилото се с теб. Но е знаел. Може би ти си тази, която има чувството, че Робърт ти се е присмивал зад гърба, упражнявал е някаква извратена власт над теб и те е манипулирал. Може да искаш да му отмъстиш и затова да настояваш да отидеш в болницата — за да довършиш започнатото от Джулиет.
— Искам да видя Робърт, защото трябва да говоря с него — отвръщам аз. — Налага се да му обясня нещо. Нещо лично, което е само между нас двамата. — Само ние двамата, Робърт и никой друг. Винаги съм искала това.
25
8 април 2006
Започваше да се смрачава, когато пристигнаха. Чарли не спря където би трябвало — в кръглия, посипан с чакъл паркинг, предназначен за колите на гостите. Вместо това се качи върху тревата и усети приглушения сблъсък на гумите с почвата. Продължаваше да натиска педала за газта. В главата й имаше една-единствена мисъл — да продължи да кара, да продължи да гледа напред и да не си позволява много да мисли. Колко ли пъти се бе питала и за жертвите, и за извършителите на насилие — как са го направили, как са продължили живота си след това? Сега разбра — номерът беше да избягваш, на всяка цена, да погледнеш картината в нейната цялост. Да избягваш да видиш себе си в нея.
Чарли блъсна с крак спирачката едва когато синята сводеста врата се изпречи току пред предното й стъкло. Бунгалото, в което бяха двете с Оливия. Неотдавна се беше облягала на тази врата, пушеше цигара и разговаряше със Саймън по телефона, докато Греъм я чакаше в нейното легло. Много лесно можеше да продължи мисълта с: „А сега…“, но Чарли нямаше да падне в този капан. Започне ли да свързва миналото с настоящето и бъдещето, щеше отново да загуби контрол над себе си, а тя не можеше да поеме този риск. Дойде тук, за да измъкне нужната информация от Греъм и Стеф; върху това трябваше да се съсредоточи.
Чу пресекливото дишане на Наоми, което се оказа в хармония с нейното, и това й напомни, че не беше сама в колата.
— Това е — прошепна Наоми. — Бунгалото, което видях през прозореца. — После посочи към съседното бунгало, което беше по-голямо от това на Чарли и Оливия и имаше правоъгълна врата с кремав цвят и прозорци със същия цвят на рамките. — А това е бунгалото, в което ме изнасилиха. Ето го прозореца.
Чарли не си направи труда да я попита дали е сигурна. Наоми се оглеждаше с широко отворени очи, сякаш се опитваше да запомни всяка подробност за някакъв бъдещ тест. Чарли се зачуди как ли би се чувствала сега, ако и тя бе изнасилена от Греъм, а не се бе втурнала да флиртува с него, да го съблазнява…
Силно тропане по прозореца на колата я накара да подскочи. Кокалчета и гривни тропаха по стъклото, мярнаха се нокти с розов лак. Стеф.
— Коя е тази? — нервно попита Наоми.
Сбърка, като дойде тук. Поредната грешка. Чарли не беше в състояние да разпитва Стеф, нито да вдъхне увереност на Наоми. „Трябва да се обадя на Саймън“, помисли тя и после: „Не мога. Вече ще е разбрал. Няма начин да не е разбрал.“ Натисна копчето за отваряне на прозореца. Нахлу студен въздух. Наоми се сгуши на седалката си и обгърна тялото си с ръце.
— Какво, по дяволите, вършите? — попита Стеф. — Тук не е място за паркиране. Не може да газите така тревата с колата си.
— Късно ме предупреди — каза Чарли.
Стеф засмука горната си устна.