— Нищо няма да кажа, докато не говоря с Греъм — захлипа Стеф. Сви се на топка на тревата, стиснала корема си с ръце.
— Няма да можеш да говориш с него, лайно миризливо. Не само днес, ами бая дълго време. Какво си мислиш, че ще ви сложим двамата заедно в уютна обзаведена килийка и ще ви оставим да си играете на семейство?
— Аз не съм направила нищо, не знам за какво говориш. Нищо лошо не съм направила, нищичко!
Чарли издърпа чантата си от колата и запали цигара.
— Човек сигурно се чувства добре, когато не е направил нищо лошо.
Стеф не се опита да се изправи.
— Какво ще стане с мен? — изплака тя. — Какво ще правиш? Аз не съм виновна за всичко това. Ти сама видя как се отнася с мен Греъм.
— За всичко кое? — попита Чарли, почувствала се по-добре от поетия никотин.
Стеф скри лице в ръцете си.
Чарли усети желание да я ритне отново и я ритна.
— Щом искаш да прекараш остатъка от живота си в затвора, твоя работа. Продължавай да отричаш всичко. Ако искаш обаче да не влизаш в затвора, имаш избор.
Да бе. Стеф трябва да е пълна идиотка, ако вярва, че може по някакъв начин да й се размине. Ако е замесена в организацията на изнасилванията и се е облагодетелствала от тях, щеше да влезе в затвора, и то за дълго. Чарли не се и съмняваше, че в рецепцията и дома на Стеф и Греъм е пълно с доказателства за техните престъпления. Не бяха и сънували, дори в най-екстравагантните си и невероятни сънища, че ще ги хванат. Чарли разбра това по очите на Стеф, по поведението й. Греъм сигурно я е убедил, че няма опасност, че всичко е под контрол.
Що за тъпа гъска би повярвала на мъж като Греъм Анджили?
Стеф вдигна поглед.
— Какъв избор? — попита тя. Цялото й лице бе в сълзи и сополи.
— Намери ми снимка на Греъм. Ще ми трябват и ключовете за онова бунгало — посочи Чарли към къщата с кремавата врата. — Наоми трябва да разпознае извършителя и мястото на престъплението. След като свършим с това, ще отидем в рецепцията и ти ще ми разкажеш всичко, което искам да знам. Ако ми пробуташ и най-малката лъжа, ще разбера и ще направя така, че да гниеш в най-гадния затвор, който измисля — излъга Чарли убедително. Всъщност полицията нямаше думата при определяне на мястото, където затворниците излежаваха присъдата си. Стеф можеше да се окаже накрая в новия уютен курорт, категория Д, от другата страна на Комбингам. Всички в Криминалния отдел го наричаха Курорта, защото в него имаше пансиони вместо килии и се говореше, че храната на затворниците била прилична.
Стеф тръгна, олюлявайки се, през тревата към рецепцията. Задната част на полата й беше подгизнала. Бе лежала на мократа трева, но Чарли бе убедена, че това по плата не беше само вода. Беше се напипала, миризмата я издаваше. Би трябвало да изпитвам някакво съчувствие към нея, помисли си Чарли. Но не изпитваше. В нея нямаше и капка съчувствие към Стеф.
— Ами ако Греъм я е принудил да участва? — обади се Наоми. — Ами ако наистина не знае нищо?
— Знае. Никой не я е принуждавал. Не можеш ли да познаеш, когато някой те лъже?
Наоми разтри ръце и дъхна в тях.
— Ти и Греъм — започна тя неуверено.
— Няма да говорим за това — отряза я Чарли. Наоми бе избрала възможно най-лошата комбинация от думи.
Вратата на рецепцията се отвори и Стеф се появи, преоблечена в черен анцуг и маратонки. Тръгна през поляната отново, този път с по-стабилна крачка. Чарли видя отдалеч снимката в ръката на Стеф. Видя и как Наоми се сви.
— Това е само снимка. Не може да ти стори нищо.
— Спести ми терапевтичните си глупости — озъби се Наоми. — Мислиш, че няма да ме заболи да видя лицето му след всичките тези години ли? Ами ако се върне? Не знам дали мога да се справя с това? Хайде да си вървим.
Чарли поклати глава.
— Дошли сме вече — заяви тя, сякаш сегашното състояние на нещата бе необратимо. Така го чувстваше. Тя щеше завинаги да си остане заклещена тук, в „Силвър Брей“, с мократа трева, която гъделичкаше глезените й през чорапогащите.
Стеф изглеждаше все така ужасена. С приближаването започна да говори като обезумяла, твърде отчаяна, за да дочака да дойде по-близо.