— Аз не знаех, че изнасилват жени — каза тя. — Греъм ми каза, че са актриси, че това с изплашената жертва било само игра. Както бе игра, когато аз го правех.
— Когато ти си го правила? — повтори Чарли като ехо. Грабна снимката от ръката на Стеф и я подаде на Наоми, която я погледна за секунда и веднага я върна. Чарли се опита да погледне в очите й, но не успя; Наоми заби поглед в обратна посока в някаква горичка. Чарли сложи снимката в чантата си, а нея пусна на шофьорската седалка в колата. Искаше й се да е колкото се може по-далече от снимката на Греъм. Защо мълчеше Наоми? Греъм ли я беше изнасилил, или не?
— Повечето време аз бях жертвата — продължи Стеф, останала без дъх. — Греъм връзваше мен за леглото, аз трябваше да пищя и да се моля, да се опитвам да се освободя. Беше изтощително. Трябваше и да се грижа за бунгалата, чистене, резервации, потвърждения…
— Млъкни — изсъска Чарли. — Дай ми ключа — протегна тя ръка. — Върви в рецепцията и ме чакай. И не прави нищо друго, чу ли ме? Не се опитвай да звъниш на Греъм на мобилния. Ако се обадиш на някого, ще разбера. Лесно ще получа информацията от телефонната централа или от мобилния ти оператор. Един погрешен ход и ще прекараш следващите двайсет години в мръсна, смрадлива килия. Няма да видиш дневна светлина, докато остарееш, а и когато излезеш, някой вероятно ще те наръга с нож на улицата. — Де да можеше да стане така, помисли си Чарли. Но това не й попречи да се наслади на думите си. — Жени, които действат в съучастие със серийни изнасилвани, не са особено обичани — заключи тя.
Стеф подаде ключа, хленчейки, и се запрепъва обратно към рецепцията.
— Е? Това ли е мъжът, който те нападна? — обърна се Чарли към Наоми.
— Да.
— От къде да знам, че не лъжеш? — О, как ми се иска да лъжеш.
Наоми обърна лице към нея и Чарли видя колко бяла бе станала кожата й, почти прозрачна. Все едно я бяха топнали в белина — така й се бе отразил шокът, предизвикан от лицето на снимката, лицето на Греъм.
— Не искам да е той — призна тя. — Не искам да кажа „да“. Някак си ми беше по-лесно да не знам, но… е той. Това е мъжът, който ме изнасили.
— Хайде да погледнем бунгалото и да свършваме — каза Чарли и тръгна към вратата, хванала ключа между палеца и показалеца, готова да намушка всеки, който й се изпречи. Спря, защото забеляза, че Наоми не идва. — Ела де — подкани я тя.
Наоми се бе втренчила в прозореца.
— Защо да влизам вътре? Аз знам, че това е мястото.
— Ти може би, но аз не знам — отвърна Чарли. — Съжалявам, но в показанията си написала, че не си видяла отвън сградата, в която си била. Трябва да потвърдиш местопрестъплението, като го погледнеш отвътре. — Чарли отключи вратата и влезе в тъмното. Опипа стените около вратата и намери цяло табло е електрически ключове. Повечето бяха с функция за регулиране силата на светлината. Изпробва няколко, докато накрая успее да светне. Беше точно като бунгалото, в което бяха отседнали с Оливия, само дето беше по-голямо. Изглежда никой не го ползваше в момента: не се виждаха нито дрехи, нито куфари. Бунгалото беше празно, като се изключат мебелите — всички безукорно чисти. Тъмночервените пердета на парапета около спалнята на полуетажа бяха дръпнати настрани и Чарли видя дървено легло. На върха на всяка от четирите подпори имаше резбован жълъд.
Чарли чу тежко дишане зад гърба си. Обърна се и видя, че Наоми трепери цялата. Изкачи се по стълбите до спалнята, чудейки се дали Греъм бе избрал специално това легло заради тези издатини, за които можеше лесно да се връзва въже. За миг й се стори, че ще повърне.
— Може ли да се махаме от тук вече? — попита Наоми от долния етаж.
Чарли тъкмо се канеше да отговори и светлината угасна.
— Кой е там? — викна тя в същия миг, в който Наоми писна:
— Чарли!
Чу се трясък — вратата на бунгалото се бе затворила.
26
Събота, 8 април
Тъмнината, която ни обгражда, е възможно най-лошата — такава тъмнина, която те обгръща и те кара да си мислиш, че никога няма да се добереш отново до лъч светлина. Трае само секунда. Чувам тихо бръмчене и вътрешността на бунгалото отново изплува пред погледа ми. Но едва се вижда. Всичко изглежда сиво. Мъжки глас казва: „Мамка му.“ Виждам два силуета в мрака — единият на по-едър човек, другият е по-малък и по-слаб. Едрият би могъл да си ти, Робърт. За миг си представям, че си ти, и сърцето ми ще се пръсне от радост. Забравям за съвпадението на ДНК, забравям лъжите, които ми наговори, забравям истинското ти име и факта, че брат ти е изнасилвач. Не веднага, де. Мисля за целувките ти, представям си ги, усещам ги, мисля как се почувствах, когато ми каза да се махам и да те оставя на мира. Как се чувствам, като те няма в живота ми.