Постепенно в стаята става по-светло. Бръмченето е от реостата на ключа за осветлението. Виждам двамата мъже — не си нито ти, нито Греъм Анджили, а са младши следователите Селърс и Гибс. Напрежението се изцежда от тялото ми и раменете ми увисват.
— На какви игрички си играете? — крясва им Чарли. — За малко да ми докарате инфаркт.
Поглеждам Гибс и очаквам да реагира остро на упрека, но той не изглежда толкова свиреп, колкото ми се видя в сряда в моята работилница.
— Извинявай — казва той. — Сигурно съм се облегнал на ключа.
Селърс, дебелият, е ядосан.
— Ти на какви игрички играеш? Изчезваш, без да се обадиш на никого. Какво трябваше да кажем на Прауст?
Чарли не отговаря.
— Включи си проклетия телефон и се обади на Уотърхауз — продължава Селърс. — Човекът не е добре. Повече се притеснява за теб, отколкото, че трябва да лъже Снежния човек. Виждал съм мъже, чиито съпруги са изчезнали, които се справят по-добре от него. Ако не му се обадиш скоро, кой знае какво може да направи.
Чарли тихо ахва, сякаш думите му са я изненадали или разстроили.
— Къде е Анджили? — пита Гибс.
Чарли поглежда към мен, после към двамата си колеги.
— По-добре да говорим насаме. Наоми, почакай тук. Ние ще излезем. — Насред крачка се спира и пак ме поглежда. — Освен ако не предпочиташ да чакаш отвън.
Усещам трите чифта очи, вперени в мен. Не искам да стоя в тази стая, където съм била измъчвана, особено пък сама, но навън ще съм беззащитна, ако Греъм Анджили изведнъж се върне. Може да съм първия човек, който ще види. Но Стеф смяташе, че той е у Чарли…
— Какво прави Греъм Анджили в твоята къща? — питам я аз.
В мен се надига подозрение, като виждам, че и Гибс, и Селърс са също толкова смутени, колкото и Чарли. Знаят нещо.
— Какво става? — опитвам се гласът ми да не звучи така, сякаш се моля за информация, умолявам ги да ме допуснат в техния кръг. — Ти и Греъм… да не би да се виждате? Спиш ли с него?
Колкото и смахнато да ми звучи, друго обяснение не виждам.
— Как можа? — крещя срещу нея. — Как? Познавала си го, преди аз да се появя за първи път в участъка ли? Когато ти дадох онази визитка…
— Това ще трябва да почака — намесва се Селърс. — Налага се да поговорим, сержант.
Чарли прокарва пръсти през късата си коса.
— Дай ни пет минути, Наоми. Моля те. После ще поговорим, става ли?
Никой от следователите не се помръдва и аз разбирам, че ме пращат да чакам отвън. Тръгвам по най-бързия възможен за мен начин към вратата, която сякаш е на милион километри от мен. Затварям я зад себе си. Опитвам се да подслушвам, но се оказва напразно: стените са твърде дебели, сградата — твърде добре направена. Като запечатан контейнер е — нищо не може да излезе навън.
Вече се е стъмнило, но има прожектор, закрепен за стената на едно от бунгалата. Имам чувството, че съм точно в центъра на лъча му и привличам всички погледи. Ако Греъм Анджили мине сега с колата си, веднага ще ме забележи. Клякам и обгръщам коленете си, чувствам се като преследвано животно.
Започвам да дишам плитко и на пресекулки. Прекалено много неща се оказват свързани, а не би трябвало да бъдат. Ти не би трябвало да си брат на мъжа, който ме изнасили. Ивон не би трябвало да разполага с негова визитка, нито да проектира сайт за него. Чарли не би трябвало да спи с него, но спи, сигурно спи.
Селърс и Гибс не знаеха, че тя е в Шотландия. Не знаеха, че ме е довела със себе си. Защо е избягала, без да се обади на никого? Защо ме доведе тук? За примамка ли? На лицето на Селърс се изписа едва ли не ужас, когато я видя в бунгалото. Сякаш никога не е предполагал, че е способна на това, което е направила, каквото и да е то.
Може да се случи пак.
И сега стоя на мястото, където някога ме изнасилиха, с жена, която лъже мен и колегите си, без да й мигне окото. Какво правя, по дяволите? Скачам на крака. Трябва да се движа, да заменя мисленето с действие, преди подозренията ми да се превърнат в непоносим ужас.
Чантата на Чарли е на шофьорската седалка в колата й. Вратата е затворена, но не е заключена. Отварям я, дръпвам ципа на чантата и търся ключовете. Ако имах смелост, щях да избягам пеша, но не мога много да тичам, а и това място е прекалено отдалечено.