Няма ключове в портмонето, няма и в отделението с ципа. Няма ги в чантата. По дяволите. Навеждам се отчаяна към стартера, защото знам, че не съм от хората с късмет. Примигвам няколко пъти, за да се уверя, че не си въобразявам под влияние на стреса: ключовете са там, цяла връзка. За вкъщи, за работата, за колата. Може даже да има и от къщата на съседите. Зяпам висящия метален грозд и се питам не дразни ли Чарли като шофира. Ако бях на нейно място, щях да сваля ключа от колата и да го нося отделно.
Хвърлям чантата на съседната седалка, качвам се в колата и я запалвам. Двигателят е тих. Връщам на заден по тревата и с друсване слизам от затревената площ върху чакъла. След секунди карам по тясна алея и се отдалечавам от „Силвър Брей“. Чувствам се добре. По-добре, отколкото когато стоях под прожектора на Греъм Анджили, на негова земя и чаках да дойде и да ме намери.
Което не се случи, защото той е в къщата на Чарли. Ключовете й са у мен. Мога да отида и да го намеря. Той не знае, че аз знам къде е или пък кой е.
Задъхвам се при мисълта, че най-после имам предимство пред него. Не искам да го загубя. Няма да го загубя, не мога. Вече достатъчно съм губила. Сега моментът е подходящ да си припомня, в най-големи подробности, всички фантазии за отмъщение, които всеки ден, по цял ден се въртяха в ума ми, преди да те срещна. Коя ми харесваше най-много: да го намушкам, да го застрелям, да го отровя? Да го завържа и да изтърпи всичко, което той стори с мен?
Трябва да се отърва от колата на Чарли при първа възможност — ще я оставя край пътя веднага щом стигна до някое по-оживено шосе и оттам ще продължа на стоп. Иначе няма да мине много време и ще ме спре някоя полицейска кола. Повярвай ми, Робърт, този път нищо не може да ме спре. Със или без Чарли, ще дойда в тази болница и ако отново ми кажеш да се махам и да те оставя на мира, няма да ми пука.
Защото сега разбирам. Знам защо го каза. Мислеше, че съм говорила с Джулиет, нали? Така си предположил. Или по-скоро предположил си, че тя е говорила с мен. Предала ми е нейната версия за събитията, изкривила е всичко, казала ми е всичко, което не би искал да знам, защото не би могъл да го понесеш. И затова си се предал.
Казах ти, че те обичам, когато бях в болницата. Сигурно си видял, че го казвам искрено, по очите ми, по гласа, и въпреки това се предаде. И очакваше и аз да направя същото, да си тръгна. Докато не дойда пак в болницата, ще си убеден, че никога повече няма да се върна.
Как можа да си го помислиш, Робърт? Толкова ли не ме познаваш?
27
8 април 2006
— Взела е шибаната ми кола! — викна Чарли в тъмнината.
— Нали не си оставила ключовете в колата? — попита Селърс, тичайки след нея.
— Ключове, чанта, телефон, кредитни карти. Господи! Да не сте си отворили устата, не искам да слушам. Да не сте посмели да ми кажете, че не трябваше да я водя с мен, че не трябваше да си оставям колата отключена с чантата в нея. Изобщо ще може ли да избегнем всякакви дискусии на тема какво е трябвало или не е трябвало да правя? Все още съм ви началник, не забравяйте. — Чарли имаше желание да ги попита какво знае Прауст, но не искаше да показва слабост пред тях. Кризисните ситуации налагаха завръщане към грубата тактика, която й помогна да завърши школата: никога не показвай, че ти пука.
— Селърс, вади телефона. Искам си колата.
— Ще ти трябва късмет, шефе. Знаеш ги шотландските полицаи.
— Тя няма да е дълго в Шотландия. Тръгнала е към болницата в Кълвър Вели да види възлюбения психопат Робърт Хауърт. Нареди на паркинга да я чакат няколко униформени полицаи. Гибс, с теб ще идем да поговорим с госпожа Греъм Анджили.
Чарли се бе стегнала при появата на Селърс и Гибс и сега действаше с типичното за нея самочувствие или поне успяваше да създаде такова впечатление.
Стеф беше в сградата на рецепцията, седнала зад едно от бюрата, с руло розова тоалетна хартия и шишенце лакочистител, и търкаше нокътя на показалеца си с парче хартия. Кожата на врата й беше червена. Нарочно не вдигна поглед, като влязоха. Лицето й — също като задника й, ако можеше да се вярва на думите на мъжа й — беше с оранжев тен, с изключение на малки кръгове около очите, където бяха останали по-светли участъци от кожа. Прилича на бухал, помисли си Чарли.
— Ергенски вечери — викна високо тя и тресна с длани по бюрото.