— Ето! И ако не ми се обадите съвсем скоро, аз ще ви потърся. Какво очаквате да направя — да седя и да въртя палци, без да знам Робърт жив ли е или мъртъв?
— Приемете, че е жив, докато не получите основателна причина да смятате, че не е — посъветва я сухо Чарли. Боже, тая жена е царица на драмата. Взе визитната картичка и свъси вежди. — „Силвър Брей — луксозни бунгала. Собственик: Г. Анджили“?
Наоми се намръщи и се дръпна леко назад, поклащайки глава.
— Не казахте ли, че правите слънчеви часовници?
— Дала съм ви чужда визитка. Просто… просто… — Наоми се изчерви и пак зарови в чантата си.
— Да не сте ходили с господин Хауърт на тези бунгала? — попита Чарли. Чиста проба любопитство всъщност.
— Казах ви, че с Робърт ходехме в „Травълтел“. Ето! — Картичката, която този път метна към Чарли, беше от нейните. Отгоре имаше цветна снимка на слънчев часовник — наклонена полусфера от зеленикав камък със златни римски цифри и голямо златно крило на пеперуда, което стърчеше по средата. Имаше и надпис на латински, със златни букви, но само част от него се виждаше: „Horas non“.
Часовникът направи впечатление на Чарли.
— Вие ли сте го правили? — попита тя.
— Исках визитната ми картичка да рекламира работата на моята конкуренция — изгледа я свирепо Наоми.
Е, добре де, зададе тъп въпрос. Конкуренция ли? Че колко майстори на слънчеви часовници може да има?
— Какво означава „Horas non“?
Наоми въздъхна, подразнена от въпроса.
— Horas non numéro nisi aestivas. Отброявам само слънчевите часове — отговори бързо, сякаш искаше да приключи с това колкото се може по-скоро. Слънчевите часове подсетиха Чарли за нейната отпуска и за Оливия. Кимна на Саймън да приключва нещата и излезе от стаята за разпити, като остави вратата да се затвори след нея с трясък.
Щом излезе в коридора, включи телефона си и избра последния набран номер. За късмет сестра й този път вдигна на второто позвъняване.
— Е? — попита Оливия явно с пълна уста. С пушена сьомга и топено сирене, предположи Чарли. Или миникроасан с шоколад — нещо, дето може да се извади от опаковката и да се изяде без каквото и да било приготвяне. — Каква е поредната, с нищо неизненадваща идиотщина, за която трябва да докладваш? — попита тя без капчица безпокойство.
Чарли се засмя убедително (реши да остави обсъждането на неласкавия намек във въпроса на Оливия за някоя по-късна дата) и започна своята изповед.
— Гномони — каза Саймън. — Интересна дума. — Беше отворил сайта на Наоми Дженкинс на екрана пред себе си. Залата на Криминалния отдел изглеждаше изоставена: по безлюдните бюра имаше пръснати документи, на пода — счупени чаши от стиропор, и цареше тишина, ако не се брои тихото жужене на компютрите и неоновите лампи. Нямаше и следа от Селърс, нито от задника Гибс. Стъклената ниша на главния инспектор Прауст в ъгъла беше празна.
Чарли зачете над рамото на Саймън.
— „Гномонът хвърля сянка.“ Нали на този принцип работят слънчевите часовници? Начинът, по който пада сянката, показва колко е часът? О, виж, пише, че прави и миниатюрни часовници. Мога да си направя един за перваза на прозореца.
— Ако бях на твое място, не бих си го поръчал при нея — поклати глава Саймън. — Ще ти излезе през носа. Виж, прави всякакви видове: за стена, за плинт, вертикални, хоризонтални, месингови, от камък, от фибростъкло. Впечатляващо, а?
— Страхотни са. Без този — Чарли посочи снимката на часовник, направен от прост каменен блок с формата на куб с монтирани два триъгълни гномона върху две от страните му. — Бих предпочела с латински надпис. Как мислиш, дали сама си гравира буквите? Пише, че са гравирани на ръка…
— „Времето е сянка“ — прочете Саймън на глас. — Защо му е на човек да си поръчва слънчев часовник с такова мото? Представяш ли си: печеш си се на слънце или си работиш в градината до надпис, който ти напомня за собствената ти бързо приближаваща смърт.
— Но по очарователен начин — отбеляза Чарли, която в момента се питаше дали знаеше Саймън колко му е ядосана. Ядосана, сърдита или кой знае точно какво. Тя полагаше големи усилия да не й личи. — Какви са ти впечатленията от госпожица Дженкинс?