Сградата изглежда празна, излъчва студено спокойствие. Ако брат ти Греъм е вътре, сигурно спи. Изваждам ключовете на Чарли и колкото се може по-тихо започвам да ги пробвам един по един в ключалката на входната врата. Третият влиза. Завъртам го бавно и после сантиметър по сантиметър отварям вратата.
Държа чука в ръка и чакам очите ми да привикнат е тъмнината. После тръгвам нагоре по стълбите. Едно от стъпалата леко скръцва, но не би могло да събуди дълбоко заспал човек. На горната площадка има три врати. Предполагам, че водят към две спални и баня. Влизам на пръсти в едната спалня, после в другата. Никой. Проверявам и в банята: и тя е празна.
Не съм толкова изплашена, колкото навярно би трябвало да съм. Отново съм превключила в режим „мога да се справя с всичко“. Последния път, когато се чувствах така, отидох в полицията и казах, че си ме изнасилил. Слава богу, че го направих. Благодарение на мен опитът на Джулиет да те убие не успя.
Връщам се на долния етаж и през цялото време държа чука на нивото на главата, в случай че ми се наложи внезапно да го използвам. Въжето е преметнато през ръката ми, а чантата ми виси на врата. Отварям единствената врата в преддверието и се озовавам в тесен хол с отворена стъклена врата през средата, зад която се вижда малка разхвърляна кухня е голяма купчина мръсни съдове отстрани на мивката.
Доволна, че в къщата няма никой, пускам пердетата в хола и опипвам стените близо до вратата, за да намеря ключа за лампата. Ако Греъм Анджили се върне в къщата и види, че свети, ще си помисли, че Чарли си е у дома. Ще позвъни. Аз ще отворя вратата, не толкова, че да ме види, и ще се скрия зад нея и когато той я бутне, за да влезе, ще го халосам с чука.
Примигвам, заслепена от внезапната ярка светлина, която облива стаята. Виждам настолна лампа. Светвам нея и гася основното осветление. На масата, до лампата, има бележка, в която пише:
„Къде си, по дяволите? Не си оставила ключ. Отивам да взема нещо за ядене и нещо по-силно за пиене. Ще се върна по-късно. Позвъни ми на мобилния, щом прочетеш това съобщение. Мн. се тревожа. Надявам се, че каквото и да правиш, то не е налудничаво или животозастрашаващо.“
Пускам моментално бележката, след като я прочитам. Не искам да държа писаното от брат ти, не искам да докосва кожата ми. Съобщението ме обърква. Защо му трябва на Анджили ключ? Трябва да е бил вече вътре в къщата, щом е оставил бележката на масата. После ми хрумва, че ако иска да излезе, ще му трябва ключ, за да може отново да влезе. Сигурно е някъде наблизо и често-често звъни да види дали Чарли се е върнала. Обаче откакто съм тук, никой не е звънял. Защо не опитва по стационарния?
А и входната врата беше заключена, когато дойдох. Кой я е заключил, ако Анджили няма ключ? Изваждам мобилния телефон на Чарли от чантата си. Изключен е. Включвам го, но не знам пин кода, така че нямам достъп до съобщенията й и не мога да видя има ли есемеси от Анджили.
Мн. се тревожа. Надявам се, че каквото и да правиш, то не е налудничаво или животозастрашаващо.
Тревожи се за нея. Изпълва ме непоносима болка. Няма нищо по-мъчително от това да откриеш доказателство, че човек, който е съсипал живота ти, е способен да бъде мил с някой друг.
Не е възможно — мисля аз и цялата треперя. Чарли Зейлър не може да е любовница на Греъм Анджили. В понеделник можех да говоря с когото и да е от следователите за изчезването ти; но дадох на нея визитката на „Силвър Брей“. А то да се окаже, че тя спи с брат ти?
Не вярвам в съвпадения.
Чувам шум от отваряне и затваряне на кола на улицата пред къщата. Сигурно е той. Тичам във вестибюла и заставам до входната врата. Пускам въжето на пода до краката си, стисвам дръжката, готова да я натисна, щом звънне звънецът. Едно леко натискане ще свърши работа.
После чувам шум, какъвто си представям, че ще издаде вратата, когато я отворя. Само дето шумът не е плод на въображението ми; чувам го наистина. Вътре в къщата, идва отнякъде зад мен, където трябва да цари тишина. От изненада изпускам чука и той пада на пода. Сподавям вика си и се навеждам да го вдигна, но не мога да го видя. Ръцете ми се заплитат в намотките на въжето.
Изведнъж преддверието става по-тъмно. Как така? Дали не съм чула шума от изгарянето на някоя електрическа крушка? Не — вратата на хола е почти изцяло затворена. Стегни се, нареждам си аз, но сърцето ми бие като лудо, ще се пръсне. Трябва да се овладея.