Телефонът пред Саймън звънна и той го вдигна.
— Младши следовател Уотърхауз, Криминален отдел — изговори той механично. Беше убеден, че няма да е Чарли. Тя щеше да му звънне на мобилния.
— Саймън? Слава тебе господи!
Сърцето му подскочи. Не беше Чарли. Но звучеше малко като нея.
— Оливия?
— Загубила съм ти номера на мобилния и цял час ме мотаят — първо някаква електронна слабоумна, после още една, но от плът и кръв. Няма значение. Тревожа се за Чарли. Може ли да изпратиш полицейска кола до къщата й?
Нервите на Саймън се изопнаха, погледна Прауст и каза:
— Изпратете патрулна кола до къщата на Чарли.
Досега не беше давал заповеди на Снежния човек.
Прауст вдигна телефона на съседното бюро.
— Какво се е случило, Оливия? — попита Саймън.
— Чарли ми беше оставила съобщение днес… всъщност вчера, само дето не съм си лягала още. Искаше да отида у тях. Беше казала, че ключът ще е на обичайното място, за да вляза, ако още не се е върнала.
— И? — Саймън знаеше, че Чарли оставя ключа под кофата за боклук пред къщата. Беше го оставила веднъж и за него там. Тогава той я укори: що за следовател е, като си оставя ключа на първото място, където би погледнал всеки крадец? „Нямам достатъчно психическа енергия да измисля по-добро място“, бе му отвърнала тя уморено.
— Отидох към осем — продължи Оливия. — Чарли не беше там, ключът също. Пуснах бележка през пощенския отвор да ми се обади. Влязох в близката кръчма, хапнах, изпих няколко питиета, почетох книжка, никой не ми звъни. Накрая здравата се разтревожих и отидох отново до къщата. Още не се беше върнала. Седнах в колата да я чакам. При други обстоятелства щях да си отида, но съобщението, което ми бе пратила… беше много тревожно. Все едно ми казваше в прав текст, че нещо лошо се е случило.
— И? — Саймън с мъка запазваше гласа си спокоен. Говори по същество.
— Заспала съм в колата и като се събудих, гледам в хола на Чарли свети, завесите спуснати. Преди не бяха. Реших, че се е върнала, затова отидох на вратата и звъннах, готова да й се развикам, задето не ми се е обадила веднага щом е влязла и прочела бележката ми. Но никой не отвори. А вътре имаше някой, видях движение в преддверието. Даже съм сигурна, че бяха двама. Единият от тях сигурно е била Чарли, но защо тогава не ми отвори? Знам, че ще ме помислиш за луда, но съм убедена, че нещо не е наред.
— Чарли е в Шотландия — каза й Саймън. А Греъм Анджили не е. — Не може да си е вкъщи.
— Сигурен ли си?
— Абсолютно. Наложи се да замине в последната минута.
— Да не е отишла пак в „Силвър Брей“? — попита Оливия, сякаш в нея заговори инстинктът на журналиста. — Ти ми звъня да ми задаваш какви ли не въпроси за Греъм Анджили… Защо Чарли не ми каза, че ще ходи пак да го види, вместо да ме кара да обикалям къщата й като идиот? — Настана кратка пауза. — Знаеш ли за какво е толкова разтревожена?
— Трябва да вървя, Оливия. — Саймън искаше да затвори телефона, искаше лично да отиде в къщата на Чарли. Прауст вече си бе облякъл палтото.
— Саймън? Не затваряй! Щом не е Чарли, тогава кой е в дома й?
— Оливия…
— Ей сега ще се върна там, ще счупя някой прозорец и сама ще разбера! Само на пет минути съм от къщата.
— Недей. Оливия, чу ли ме? Сега не мога да ти обясня, но според мен в къщата на Чарли е влязъл опасен брутален тип. Стой настрана. Обещаваш ли? — Не бе успял да предпази Чарли, затова сега бе още по-решен да защити сестра й. — Обещай ми, Оливия.
Тя въздъхна.
— Добре. Но ми се обади веднага щом можеш. Искам да знам какво става.
Прауст също. Щом Саймън приключи разговора, инспекторът хвана погледа му и вдигна вежда.
— Опасен брутален тип?
Саймън кимна, усещайки как кожата му пламва.
— Греъм Анджили. — Вече вървеше към вратата и потупваше джобовете си да намери ключовете за колата. Прауст го последва; Саймън с изненада откри, че инспекторът — обикновено толкова бавен във всичко — можеше да тича по-бързо от него.
И двамата мъже следваха една и съща логика: Наоми Дженкинс бе взела чантата на Чарли, значи разполагаше с ключовете от дома й. Ако Оливия наистина бе видяла двама души в къщата, Наоми можеше да е вътре заедно с Анджили. Трябваше да бързат.